Джеймс Паттерсон - Кърваво наказание

Ръката на мъж с посребрена коса обгръщаше почти разголената й талия. Под статията бе написано, че името му е Гари Каргил.

Нужно ми беше по-малко от секунда, за да си спомня, че Каргил беше името, изписано в началото на договора за развод.

Още един съкрушителен удар по самочувствието на Гладстон. Жена му бе започнала да излиза с адвоката си по бракоразводното дело.

Внезапно очите ми се разшириха от неочакваното прозрение. Ако бях на мястото на побеснелия Гладстон, кого щях да поискам да премахна?

В миг всичко ми се изясни. От вълнение изпуснах албума с изрезките, докато посягах към телефона.

— Кое име и кой квартал търсите? — попита ме компютърът от службата за справки към телефонната компания с толкова спокоен глас, че едва се сдържах да не изругая.

Всяка секунда ми беше ценна.

— В Манхатън! — провикнах се аз. — Адвокатът Каргил!

— И така, вие сте решили, че е дошло времето да се разделите със съпругата си — подхвана прочутият адвокат по бракоразводни дела Гари Каргил с цялата тържественост, която изискваше това изявление, както и консултацията за петстотин долара.

— Но искам да запазя хедж фонда си, за да спася компанията си — рече господин Савидж, последният клиент на Каргил. В спортния си елегантен костюм изглеждаше като истински победител. Гари си помисли, че май познава лицето му отнякъде, но не можеше да си спомни откъде. Може би от списание „Форчън“?

Ах, да, хедж фондът — помисли си Гари. — Двете най-сладки думи в модерния английски.

— Ето защо ви потърсих — продължи Савидж. — Чух, че сте най-добрият. Не се вълнувам колко ще ми струва, стига тази курва да не получи и цент.

Гари бавно и замислено се облегна на стола, тапициран с кашмир. Прецизно мебелираният му офис с дъбова ламперия напомняше на библиотека в замък в английската провинция, но с допълнителни екстри. Замъците в провинцията обикновено не предлагаха гледки към небостъргачите на „Метлайф“, „Крайслер“ и Емпайър Стейт Билдинг през прозорци от пода до тавана, при това от височината на четиридесет и първия етаж.

— Мога да ви уверя, че сте дошли на подходящото място — заяви той на клиента си.

После се намръщи, защото сигналната лампа на вътрешния му телефон започна да мига. Изрично беше обяснил на секретарката си основното правило в неговата работа: никога, абсолютно никога да не го прекъсват, когато се среща за пръв път с някой клиент. След като тези шарани пръскат такива безумни суми, не трябва дори да им подсказваш, че имаш и други клиенти. Толкова ли не можеше да проумее, че се опитва да закачи на въдицата си цял кит?

Органайзерът „Блекбъри“ внезапно завибрира на колана му, което още повече го раздразни. Какво ставаше, по дяволите? Ядосано сведе поглед към прозорчето на апаратчето.

Видя съобщение от секретарката с код за спешност — 911.

— Ужасно съжалявам, господин Савидж — извини се адвокатът. — Наредих да не бъда обезпокояван. Ще ме извините ли само за секунда?

Вдигна капачката на телефона и прегледа съобщението.

Обаждане от нюйоркската полиция. Вашият клиент може да е убиецът! Веднага излезте отвън!

Чу странно изкашляне и апаратчето внезапно се изхлузи от ръката му.

Успя само да разтрие очите си и застина. Господин Савидж вече се бе изправил. Тикна дългия пистолет в колана си, сетне се обърна и вдигна масичката за кафе с плоча от бигор. Сигурно тежеше към петдесет килограма, но Савидж замахна с нея назад и без усилие я изхвърли през един от прозорците, високи от пода до тавана. Оглушителната експлозия, от която наоколо се разлетяха парчета стъкло, събори Гари на колене. Адвокатът запълзя панически, за да се скрие зад бюрото.

— Хайде, Гари. Само не ми казвай, че не си мислил, че един ден всичко се връща! — провикна се мъжът сред вятъра, който изведнъж нахлу в кабинета. Парализиран от страх, Гари само се вторачи в юридическите документи, които се разхвърчаха от бюрото му надолу към Парк авеню, понесени от бясна вихрушка.

— Неееее! — внезапно се разкрещя той, отчаяно опитвайки се да побегне. Но стигна само до края на бюрото си, когато Учителя простреля капачките на двете му колена с пистолета двадесет и втори калибър, със завинтен отпред заглушител.

Болката беше невероятна, по-силна от това, което Гари бе вярвал, че е възможно човек да изпита. Залитна към ръба на останалия без стъкло прозорец и едва не падна навън. Успя да се хване за металната рамка. Вкопчи се там, за да спаси скъпоценния си живот, вперил ужасен поглед надолу към пропастта, дълбока сто и трийсет метра, по чието дъно се виждаха тълпите и бетонът на Парк авеню.