Джеймс Паттерсон - Кърваво наказание

Но тя продължи само секунди, после чух как шестгодишният ми син Трент простена от спалнята си. Сетне той избъбри смразяващо предупреждение — най-лошото, което може да сполети някой родител.

— Мисля, че ще повърна — потрепери тънкият му гласен.

Втурнах се към кухнята тъй забързано, че хавлията ми се развя зад мен като пелерината на Батман. Извадих кесията от кофата за смет и спринтирах обратно до стаята на Трент с празната кофа в ръка — и отворих вратата тъкмо когато той вече повръщаше от горното легло.

Предположенията на Трент се оправдаха. Стоях безпомощен, докато се чудех кое бе по-голямото зло. Това, че изстреляното като снаряд повръщано бе съсипало пижамата му, чаршафите и килима. Или че съм принуден да наблюдавам поредната зловеща сцена от „Екзорсистът“.

Подхванах го внимателно под мишниците и го вдигнах от леглото, като изтърсих остатъците от повръщаното върху пода. После, както си беше разплакан, го отнесох под душа. Идеше ми и аз да ревна. Нямаше да помогне, но ако споделях страданията си с останалите, поне нямаше да се чувствам така самотен.

През следващия половин час, докато раздавах на децата тиленол, джинджифилова лимонада и бисквити против повръщане, се питах каква бе процедурата за обявяване на бедствие от национален мащаб. Знаех, че обикновено се използваше за определени географски райони, но моята фамилия съставляваше значителна част от населението на Роуд Айланд, най-малкия от всичките петдесет щата.

На всеки пет минути проверявах Криси, нашето бебче. Тя още излъчваше повече топлина от радиатора. Това означаваше, че телцето й се бореше с вируса, или нещо подобно? Или трябваше да го възприемам по друг начин — колкото по-висока е температурата, толкова повече трябваше да се тревожа?

Къде беше Мейв, за да ми обясни по нейния сладък, но разумен начин какъв точно идиот съм?

Раздиращата кашлица на Криси отекваше като гръмотевица в ушите ми, но когато се опита да заговори, гласецът й бе като немощен шепот.

— Искам мама — ревна тя.

Аз също, мила — казах си, като направих единственото, което можех: да я гушна в прегръдката си. — И аз искам нашата мама.

— Тате? — повика ме петгодишната ми дъщеря Шона, докато ме гледаше от вратата на кухнята. През цялата сутрин ме следваше по петите като предан адютант, доставящ рапортите от фронтовата линия до обречения на поражение генерал. — Тате, свършили сме портокаловия сок… Тате, на Еди не му харесва фъстъченото масло.

Вдигнах ръка да ме изчака, докато се взирах отчаяно в микроскопичния надпис на санскрит върху шишето с детски сироп за кашлица. За кого от пациентите ми трябваше? Опитах се да си спомня. Аха, за Криси. Една чаена лъжичка за деца от две до пет години или за човек с тегло под двадесет и един килограма, успях да дешифрирам най-важното. Нямах ясна представа колко тежи тя, но тъй като беше на четири и половина, реших да й дам една лъжичка.

— Тате? — отново ме повика Шона точно когато таймерът на микровълновата печка започна да пищи като ядрен реактор на прага на избухването му. В суматохата с грижите за болните и изпращането на здравите на училище нашето домакинство се бе озовало в състояние на тревога от трета степен, само с две степени под максималната бойна готовност.

— Да, скъпа? — провикнах се, за да надвикам шумотевицата, докато се оглеждах за пластмасовата чашка за отмерване на дозите от сиропа, изчезнала без никакво предупреждение.

— Еди си е обул чорапи от два различни цвета — обяви тя тържествено.

Прихнах от смях и едва не изпуснах сиропа за кашлица. Но тя изглеждаше толкова сериозна, че трябваше да изобразя строга физиономия.

— С какви цветове? — заинтересувах се.

— Черен и син.

Най-после нещо по-просто, като за мен.

— Всичко е наред — уверих я. — Дори е много готино. Той е истински моден законодател.

Отказах се да търся чашката за измерване на сиропа — в момента можеше да е къде ли не по планетата — и започнах да се оглеждам за някакъв заместител. Блуждаещият ми поглед попадна върху най-големия ми син — Брайън, който закусваше с овесена каша на кухненската маса, само на метър от мен.

— Хей! — възмутено викна той, като му измъкнах лъжицата от ръката.

— Всичко е позволено в любовта и особено на война — обясних му, докато избърсвах неговата лъжица в хавлията си.

— Каква война? Господи, та аз само се опитвам да си изям закуската.

— Сърбането много върви с овесената каша. Опитай. Тъкмо наливах дозата от сиропа, когато забелязах как в кухнята надвисна напрегната тишина.