Джеймс Паттерсон - Кърваво наказание

Сините му очи пламнаха от ярост и едва не заблъска с длани по кормилото. Но навреме си спомни за сеансите за справяне с гнева, на които го бяха изпратили преди няколко години. Онази психотерапевтка бе наблегнала върху техниката за обуздаване на опустошителния му гняв: да преброи до десет, да диша дълбоко със стиснати до болка юмруци, докато си представя, че стиска портокали.

Стискай портокалите — сякаш чуваше да му диктува успокояващият й глас. — И после изцеди, изцеди, изцеди сока.

Реши да изпробва метода. Стисни и изцеди. Стисни и изцеди.

Пръскачката отново обля форда и опръска лицето му през отворения прозорец.

— Ще ти покажа как се овладява гневът, шибана кучко! — озъби се той и стовари крака си върху педала за газта.

Разпръсквайки чимове и парченца от каменната настилка, фордът полетя напред през гаража и се заби в задната стена с петдесет и шест километра в час. Трясъкът отекна като бомба, избухнала в телефонна кабина. Във въздуха наоколо полетяха отломки и се извиха облаци прах.

Успя да се добере до стартера покрай издулата се въздушна възглавница, изключи двигателя и се измъкна от седалката. Възцари се приятна, успокояваща тишина, като се изключи съскащият радиатор и приглушените струи от изскачащите пръскачки по моравата.

— Това ще ти е за урок — изрече.

И замря.

Ще я научи… Учител.

Да, това беше — съвършеното име, което търсеше!

— Ерика, най-после да свършиш нещо полезно — тихо додаде той.

Измъкна смартфона от измокреното си сако и го включи.

Най-отдолу в манифеста за мисията му, под „С най-добри пожелания“, дописа върху светещия екран: Учителя.

За последен път провери името на получателя на съобщението, за да е сигурен, че е правилно изписан адресът на „Ню Йорк Таймс“.

След което натисна бутона за изпращане.

Прибра смартфона в джоба си и пое надолу по елегантната извивка на алеята към чакащото го беемве.

Не беше за вярване. Най-после го постигна.

Той беше Учителя, светът — неговите ученици. Наближаваше началото на първия учебен час.

Учителя остави беемвето 720Li в основната зона за паркиране в Локъст Вали, край жп гарата на Лонг Айланд, между спортен мерцедес SL600 и рейндж роувър HSE. Дори колите в Локъст Вали подсказваха колко заможни бяха тузарските му съседи.

Изключи двигателя и провери сакото, проснато на задната седалка, за да изсъхне. Топлото слънчево време помогна за възстановяването на елегантния вид на финия плат. Никой нямаше да забележи малките следи от влагата.

Доброто му настроение отново се върна. Всъщност дори се чувстваше страхотно. Нещата се подреждаха според желанията му. Усещаше се като бог. Започна да си подсвирква първата ария от „Идоменей“ на Моцарт, грабна куфарчето „Луи Вюитон“ от седалката до шофьора и излезе от колата.

Когато наближи платформата, забеляза висока бременна жена, която буташе детска количка.

— Позволете ми да ви помогна — заговори я той.

Със свободната си ръка хвана предната ос на количката и я вдигна, за да изкачат стъпалата. Количката беше от онези сложни модели „Бъгабу“, скъпи както всичко тук наоколо. Самата майка също изглеждаше великолепно. Главозамайващо привлекателна блондинка, малко над тридесетте, с гривна с диаманти, проблясваща ослепително на дясната й китка. Не забелязваше ли, че гърдите й на практика бяха изскочили от плътно прилепващата блуза, опъната над издутия й корем, запита се той. Да , отговори си сам. Всичко в нея беше много примамливо — точно както го харесваше.

Усмихна се, когато тя огледа преценяващо костюма му „Живанши“, обувките „Прада“ и загорялото му лице с изсечени черти. Разбира се, че остана впечатлена. Имаше представителен вид на мъж с много пари, безпогрешен вкус и дързост. Рядко срещана комбинация.

— Много ви благодаря — промълви тя и отклони поглед към спящото момченце с ангелско лице в количката. — Можете ли да си представите — вчера се прибрахме от Малдивите, днес по обед имам среща в ресторанта „Джийн Джорджс“, която просто не мога да отменя, а по време на полета бавачката ни напусна. Трябваше да я оставя там. — Сниши глас и продължи със закачлив, почти заговорнически тон: — Не искате ли да си купите едногодишно бебе?

Учителя остана задълго загледан в очите й. Беше от онези погледи, които намекваха, че той е всичко, което си е представяла, и още много, много повече. Устните й леко се разтвориха, докато го гледаше унесено.