Джеймс Паттерсон - Кърваво наказание

— Бих го наел за час или два, но само ако майка му върви с него — отвърна й той.

Младата красавица се изви гъвкаво като котка и му се усмихна игриво.

— Вие определено сте едно лошо момче, нали? — рече тя. — Ходя в града два-три пъти седмично, обикновено по това време и винаги сама. Може би отново ще се срещнем, лошо момче. — Съществото, олицетворение на елитна модерна майка, му смигна, след което се понесе нататък на отворените си обувки „Шанел“, демонстрирайки дългите си здрави нозе и заоблени бедра.

Учителя остана там, напълно озадачен. Лошо момче? Със забележката си искаше да засегне тази курва, да я засрами като позор за човешкото достойнство. Нима сарказмът му не беше ясен? Тя очевидно не го бе проумяла.

Беше достатъчно ясен. Проблемът беше, че не можеш да засрамиш някого, който няма срам.

Имаше период в недалечното минало, когато би използвал страхотния си чар, за да й вземе акъла и да я замъкне в някой хотел, за да се отдаде на садистичната си похот, още повече възбуден от бременност й.

Но онзи мъж вече го нямаше и никога повече нямаше да го има — беше някой, останал назад в прахта, докато той напредваше по пътя, който щеше да го превърне в Учителя.

Сега му оставаше само да си представи как я пребива до смърт с количката „Бъгабу“.

Тътенът от пристигналия влак на метрото към центъра на Ню Йорк отекна в ушите на Учителя. Тежката композиция леко разтърси бетонната платформа под краката му.

— Всички да се качват! — провикна се кондукторът от разтворилите се със звън врати.

„Следващата спирка — помисли си Учителя, като се присъедини към другите пътници във вагона — има страхотно име: Откровение “.

Един час по-късно Учителя стъпи на платформата на спирката на Тридесет и четвърта улица, където се пресичаха втора и трета линия на метрото. Беше в разгара на пиковия час, осем и половина сутринта. От единия си мрачен край до другия бетонното островче бе претъпкано с всички видове човешки отрепки.

Отиде до предпазната линия по края на платформата, близо до южния край, откъм центъра на града. От дясната му страна се мотаеше някакъв безделник, вонящ като канализационна шахта, а от лявата млада жена — от ония, които не познават друг транспорт, освен метрото — шумно бъбреше по мобилния си телефон.

Учителя се опита да не обръща внимание и на двамата си съседи. Трябваше да мисли за много по-важни неща. Но докато това му се удаде с бездомника, се оказа невъзможно да заглуши гласа на безсрамната млада кучка, наказваща околните с подробности от досадния си, безсмислен живот.

Следеше я само с периферното си зрение. Беше на осемнадесет или деветнадесет, висока и слаба, но също като пискливия й глас, цялата й външност бе предназначена единствено за да привлича вниманието на околните: мургав тен, избелена до неестествено бяло коса, огромни слънчеви очила и розов възкъс моден суичър с качулка, разкриващ диаманта на пъпа й, а отзад — една от онези тъпи татуировки, точно над задника й.

Заставен да слуша брътвежите й за операцията от херния на чистокръвния й дакел, излизащи от натъпканата й с бийгъл с лук уста, той, без да иска, все повече и повече се навеждаше към вонящия скитник.

В далечината на тънещия в мрак тунел просветнаха двата фара на идващия влак на метрото. Учителя си отдъхна — скоро щеше да се отърве от мимолетното мъчение.

Но куклата „Барби“ в човешки облик пристъпи по-близо до ръба на платформата, като пътьом го забърса с лакът. От нагризаната й закуска изпадна късче топено сирене и се пльосна точно върху бомбето на обувката му „Прада“.

Той се втренчи невярващо — отначало към обувките си за шестстотин долара, после към нея, докато очакваше извинението й. Само че потънала в просташката празнота, която наричаше свой живот, тя или не забеляза, или въобще не й пукаше, че бе обидила едно дружелюбно човешко същество.

Внезапно почувства лекота в стомаха си — омраза и презрение, простиращи се отвъд обикновения гняв.

Но също толкова бързо се превърнаха в жалост. Тъкмо хората като нея трябваше да образова.

Направи го! Веднага! Това е чудесна възможност. Започни мисията! — връхлетя го вълна от гласове в главата му.

„Но Планът — възрази той. — Не трябва ли да се придържам към Плана?“

Не може ли да грабнеш шибания бонус, когато ти падне, задник такъв? Импровизирай, завладявай, забрави ли? Веднага!

Учителя затвори очи.

„Много добре — каза си. — Така да бъде“.