Джеймс Паттерсон - Лош късмет

Към полунощ се изправих, за да си изпъна схванатия гръбнак. Мейв отвори широко очи и с двете си ръце сграбчи ръката ми.

— Обичам те, Майк — изрече напрегнато.

„О, Боже! — изплаших се аз. — Не сега. Моля те, не сега!“

Ръката ми инстинктивно посегна към бутона за повикване на сестрата, но Мейв я отблъсна. Една сълза се претърколи по опънатото й от болките лице, докато нямо поклати глава.

После се усмихна.

Спри!

Тя се вгледа в очите ми. Сякаш виждаше в тях някакво далечно убежище. Някаква нова земя, към която се приготвяше да отпътува.

— Бъди щастлив — промълви.

После пусна ръката ми.

Когато пръстите й се отдръпнаха от дланта ми, усетих как нещо дълбоко в мен се пропука и се отвори огромна празнота.

Протегнах се и улових Мейв, когато се отпусна назад. Гърдите й вече бяха неподвижни. Ръката ми отпусна нежно главата й върху възглавницата, както го бях сторил в първата ни брачна нощ.

„Това е“, не спирах да си повтарям аз.

Стаята се завъртя пред очите ми, докато стоях сред нея, задъхан и вцепенен. Имах чувството, че някакъв буен вятър ме е връхлетял, за да ме повали, да ми отнеме въздуха, да ме лиши от духа ми.

Цялото щастие, което бях преживял някога с нея, всеки порив на радост, всеки залез, всяка надежда, всичко добро, което бяхме споделяли или можехме още да споделяме, сега се отприщи, напирайки да изскочи, раздирайки сърцето ми. Повдигнах стреснато глава, когато чух пеенето.

Видеокасетата някак си отново се бе включила и на екрана на телевизора сега се виждаше как Криси си проправя път през сцената в салона на училището в сребристия си костюм на ангел, докато всички ученици пееха в хор „Тиха нощ, свята нощ“.

Изключих касетата, сетне угасих лампата и легнах до жена си. Снегът леко се сипеше в мрака, отвъд прозореца.

„Как мога аз още да съм жив?“ — питах се, заслушан в ритъма на сърцето си, което продължаваше егоистично да бие в гърдите ми.

Напипах ръката на Мейв и усетих студената й венчална халка. Спомних си щастливите сълзи в очите й в малката църква, в която се венчахме — там, където поставих халката на пръста й. Подхвърленият във въздуха ориз, смесен със снежинките, когато излязохме, хванати ръка за ръка, за да се спуснем по старите дървени стъпала.

Притворих очи, но вече нищо не чувах. Болничните звуци заглъхваха в мрака, както и шумът, долитащ от външния свят. В цялата вселена остана само студената ръка на жена ми, вкопчена в моята. И нищото, бръмчащо в мен като електропровод за високо напрежение.

Старшата сестра Сали Хитчинс дойде в болничната стая на Мейв чак към четири и половина сутринта. Усмихна ми се утешително, докато ми помагаше да стана от леглото. Тя щяла да се погрижи за моята Мейв, обеща ми, докато аз стоях там, вцепенен и объркан, приковал обезумял поглед върху лицето на жена ми. Тя щяла да я пази и да бди над нея толкова дълго, колкото било необходимо.

Изминах пеша тридесетте пресечки от болницата до дома ми, макар студът да щипеше лицето ми в мрака преди съмване. Един барман, който тъкмо спускаше металните рулетки пред бара си на Амстердам авеню, се прекръсти, като минах покрай него.

Когато влязох, препъвайки се, във всекидневната, всички деца бяха там.

Още не бях седнал, и те ме наобиколиха. Смятах, че съм пропъдил част от болката от последните часове, но се оказа, че самозалъгвам. Сърцето ми щеше да се пръсне от мъка, докато погледът ми бавно обхождаше лицата на моите хлапета. Скръбта ми запулсира като черна дупка, когато надникнах в плувналите в сълзи очи на малката Криси.

За всеки детектив от отдел „Убийства“ може би най-трудната част от работата му е да съобщи на нечие семейство за смъртта на близък. А ето че сега трябваше да съобщя тази мрачна вест в нашата всекидневна, на моите деца.

— Мама отиде на небесата — отроних най-после аз, като ги обгърнах с ръце. — Мама е вече на небето, деца. Да се помолим за нея.

Оставих разплаканите си деца и се завлякох в кухнята, за да съобщя печалната вест на Шеймъс и Мери Катрин.

После отидох в стаята си, затворих безшумно вратата и приседнах на края на леглото.

Когато Шеймъс влезе — може би десетина часа по-късно, — аз още седях там в същите дрехи, неспособен да заспя.

Той приседна на ръба на леглото до мен.

— Когато изгубихме твоята баба — заговори тихо, — бях готов да убия човек. Най-вече лекарите, които ми казаха, че е умряла. Както и всичките хора, дошли на бдението. Дори присъствието на свещеника на погребението й ме изпълни с безумен гняв. Защото им завиждах колко бяха щастливи. Те нямаше да се приберат в празния апартамент. Нито щяха да се вслушват в грохота на тишината, докато прибират вещите й. Сериозно се замислих дали да не грабна бутилката, от която Айлийн ме бе отказала. Но не го направих. Знаеш ли защо?