Джеймс Паттерсон - Лош късмет

Обърна се и огледа последния от групата, още зает със смъкването на леководолазния си костюм. Просто го направи, нали така? В момента по нищо не се различаваха от всички останали наоколо, завръщащи се от гребната база. Приятели, юпита, решили да се пооткъснат от скуката в офисите си и да прекарат Коледата по-нетрадиционно, в игри и спортуване на открито, вместо да киснат във всекидневните си в обкръжението на тъпите си семейства.

— Добре, дами — поздрави Джак хората си и им намигна. — Хайде да се омитаме оттук. Вече сме почти у дома. Спечелихме суперкупата.

Трябваше да потиснат желанието си да се втурнат да бягат, след като прескочиха ниската ограда и спряха в подножието на една висока сграда, за да изчакат светофара да превключи светлините си.

Щом видя полицейската кола с виеща сирена, задала се откъм юг, Джак преглътна мъчително и кръвта му се смрази като водата, от която току-що бе излязъл. Отново възстанови дишането си едва когато полицейският автомобил профуча покрай тях, забързан към центъра на града. Нямаше съмнение, че се връщаше на Петдесет и седма улица, откъдето те бяха започнали тяхната имитация на „Фамилията Дюк от окръг Хазард“ 44 44 ТВ сериал по Си Би Ес (1979–1985 г.) за фамилия от неимоверно дръзки контрабандисти на нелегално произведен алкохол. — Б.пр. .

След тридесет минути те, заедно останалите похитители, вече се бяха настанили в микробуса, паркиран на дока пред изоставена фабрика за бутилиране в Лонг Айлънд. Малкия Джон се ухили триумфално, щом той и останалите петима се намъкнаха в микробуса.

— Дяволите да те вземат, Джак, какво те забави толкова дълго? — попита едрият мъж, щом пое подадената му от Джак леденостудена бира „Хайнекен“, току-що извадена от хладилната чанта. — Къде е Хосе?

— Загубихме го, когато пресичахме Единадесето авеню — отвърна Джак, като удари с юмрук лявата си длан. — Свърши се с Хосе.

Малкия Джон сведе поглед към пода на микробуса, замисли се за нещо и накрая запита с разтревожен тон:

— Ами отпечатъците му?

Джак се ухили.

— Забрави ли, че му казахме да се постарае да не оставя след себе си никакви следи? — припомни му той. — Е, шантавата му майка ми се закле, че не се осланял на случайността. Миналия месец се занимавал само с това да обгаря пръстите си със запалката си „Зипо“.

— За Хосе! — провикна се Малкия Джон и надигна своята бутилка с бира, отново отдаден само на щастието, което ги очакваше. — Не му липсваше кураж.

— И за Фонтейн — добави Джак, който не можеше да забрави другаря си, убит при престрелката в криптата. Погледна към отрязаните ръце на Фонтейн в пластмасовата торба с цип, оставена в хладилната чанта до бирата.

— Какво ще правим сега? — попита Малкия Джон.

— Не зная как е при теб, но на мен, след като три дни съм носил едни и същи дрехи и най-вече след тази малка баня в най-мръсната река на земята — каза Джак, — един горещ душ ще ми дойде добре.

— А после и това-онова, още по-горещо — провикна се един от съратниците му, след като микробусът се насочи към Бруклин.

— Имах предвид след това — уточни Малкия Джон.

— Ще се придържаме към плана. За два или три месеца ще изчакаме нещата да се уталожат и всичко да стане по-безопасно. А после — еднопосочен билет в първа класа за Коста Рика.

„Наистина го направихме“, помисли си Джак, като се захили, щом в микробуса отекнаха възторжените викове: Ариба! Ариба! Андале! 45 45 Ресторантски вериги в Мексико. — Б.пр. Просто не беше за вярване. Бяха успели да изиграят целия свят. Следващата част от плана беше по-скоро шега за тях. Безумно лесна. Да си седят кротко на задниците, да чакат и да не се втурнат да харчат милионите си.

Трябваше да взема назаем някакви дрехи, затова се преоблякох в зелена санитарска униформа, преди да се върна отново при шоурума към автомобилния салон на Единадесето авеню.

Докато се опитваха да отстранят дръжката на мотоциклета, здраво забита в гърба на загиналия похитител, двамата санитари в бели предпазни костюми от полиетиленови нишки с висока плътност приличаха на играчи на теглене на въже. Успяха да отделят мотоциклета от трупа едва когато пристигна един полицай от Отряда за бързо реагиране с едни яки клещи за сечене на стоманени болтове.

До автомата за сода Чарли Конлан, един от любимите ми рок певци на всички времена, както и куотърбекът от „Ню Йорк Джайънтс“ Тод Сноу, бяха разпитвани от детективи от Отдела за тежки престъпления. В момента нито Конлан, нито Тод Сноу не изглеждаха в настроение да раздават автографи. Като огледах смачкания автомобил, се изненадах, че единствените наранявания, която забелязах по Мерседес Фриър, бяха насиненото й око и подутата устна. Силно вкиснатата поп звезда профуча покрай мен към най-близкия санитар от спешната помощ, без да отрони една дума на благодарност към околните.