Джеймс Паттерсон - Лош късмет

Коленичих до трупа на похитителя, след като санитарят го положи върху килима в шоурума. Сложих си гумени ръкавици и внимателно издърпах скиорската му маска. Но като открих, че отдолу имаше още една черна гумена маска, се изумих.

Леководолазна маска.

Ето как го бяха направили! Ето как бяха успели да се измъкнат. Използвали са леководолазна екипировка, за да избягат под вода.

Помолих да ми услужат с телефон и съобщих за откритието си на Уил Матюс. След краткия порой от ругатни той се обади да му изпратят подкрепления от базата в Джърси и бреговата охрана.

След като приключих с разговора, дръпнах леководолазната маска. Загиналият похитител беше латиноамериканец, около четиридесетгодишен. Нищо не открихме по джобовете му. В кобура под мишницата му бе затъкнат деветмилиметров пистолет „Берета“, но с отдавна изпилен сериен номер. Изпъшках, когато се взрях в ръцете му и видях, че отпечатъците по пръстите му бяха заличени. Вече бях виждал подобни белези по дланите на наркомани — кожата се спичаше след прекалено дълго притискане към горещите лули с опиум.

„Не — повтарях си аз, — тези копелета няма да изчезнат, както си бяха наумили, без да оставят нито една следа след себе си“. Обадих се на Лони Джейкъб, следовател от криминалната, с когото заедно бяхме разследвали няколко случая. Показах му ръцете на загиналия похитител.

— Мислиш ли, че можеш да откриеш нещо? — попитах го аз.

— Може би само отчасти — скептично вдигна рамене Лони. — Ще се заема с обработката му в моргата. Но наистина се съмнявам да се доберем до нещо, което да ни бъде от полза. Този тип явно не е искал да бъде идентифициран.

— Какво става, Майк? — попита ме малко по-късно командир Уил Матюс, когато пристъпи към мен през камарите от натрошено стъкло. — Да не искаш и аз да се озова на носилка заради тези стъкла?

— Реших да поразузная някои неща и да видя дали мога да открия нещо.

— Направихме всичко, което беше по силите ни — заяви Уил Матюс, докато оглеждаше опустошенията наоколо. — Това е истината и ще се придържам към нея докрай. Съветвам те да последваш примера ми и да твърдиш същото, щом те връхлети неизбежната буря от лайна.

— Наистина го направихме — казах.

Направихме всичко, което беше по силите ни. Това е самата истина.

— А сега се омитай оттук и иди да видиш семейството си. Шофьорът ми те чака отвън — отсече Уил Матюс. — Това е заповед.

Щом изскочих навън, студеният вятър ме обрули свирепо надолу по Петдесет и седма улица. Досега почти не бях забелязал, но тази Коледа се бе оказала един от най-студените декемврийски дни — от онези, когато имаш чувството, че зимата никога няма да свърши. Като се настаних на задната седалка на полицейския автомобил и мислите ми се устремиха към жена ми, осъзнах, че наистина ми се ще винаги да е зима.

Ако Мейв няма да дочака следващата пролет, защо, по дяволите, останалите да могат?

Някой бе казал, че нищо не може да се сравни с коледното оживление в Ню Йорк, но аз никога не бях виждал града толкова мрачен. След като се прибрах у дома и се преоблякох, поведох моето потомство, моята „люпилня“ към болницата. Не виждах коледните венци и лампички, а само мръсния бетон и парата, надигаща се от дупките по разнебитените улици.

Един ирландски писател някога бе възпял Манхатън като „катедрала“, но като спрях семейния микробус пред главния вход на болницата, на мен ми приличаше повече на мрачна грамада, нахвърляна безредно, студена и безмилостна.

Трябваше да се подпра на рамката на вратата на микробуса, за да не падна от изтощение, когато Мери Катрин поведе към входа моите хлапета, издокарани в най-добрите си дрехи, стискайки в ръце своите подаръци в пъстри, разноцветни опаковки.

Даже и строгите медицински сестри, способни да се заяждат дори и на Коледа, сега изпратиха с насълзени очи нашата тъжна процесия, преминаваща през фоайето.

— Почакай за секунда — рекох аз, щом наближихме стаята на Мейв, и започнах припряно да тършувам в джобовете си. — Видеозаписът от коледното празненство. Забравих да го…

— Ето го, Майк — прекъсна ме Мери Катрин и ми подаде малка пластмасова кутия.

Май трябваше отново да й благодаря, че беше толкова предвидлива. „Au pair“, замислих се аз. Дали пък келтите не са наричали така добрите кръстници? Сигурно щеше да прекара по-весела Коледа дори сред войниците в Афганистан, отколкото тази тук с моя контингент, но тя не се бе поколебала да е с нас.