Джеймс Паттерсон - Лош късмет

— Предай на Мейв, че много я обичам — тихо ми заръча възхитителната млада жена. — Ако ви потрябвам, ще бъда в чакалнята. Хайде, тръгвай.

Щом свърнахме в последния коридор, видях Шеймъс, коленичил до инвалидната количка на Мейв.

Корава буца заседна на гърлото ми, като видях разтворената библия в ръката му. След миг се вцепених — той допря пръсти към челото й и я прекръсти. Нима й бе дал последното причастие ?

Как щях да се справя с това? И то точно днес?

Но Мейв събра сили, за да ми се усмихне, когато почуках на рамката на вратата. Още беше облечена както обикновено, само че този път бе заменила старата си шапка, онази с емблемата на „Янките“, с червена коледна шапка.

Шеймъс затвори библията си и здраво ме прегърна.

— Господи ще ти вдъхне сила, Майкъл — прошепна той на ухото ми. — Твоето момиче е истинска светица. Също и ти. — Шеймъс за кратко замълча. — След малко ще се върна. Нуждая се от глътка свеж въздух.

Предполагам, че сърцето ми не беше напълно разбито, защото усетих как нещо потрепна в него, като струна на китара, когато Мейв притисна Криси и Шона към измършавялото си тяло.

Вдигнах очи към тавана. „Историята на семейство ми може да послужи за нова празнична повест, която да се причисли към класическите творби, посветени на празнуването на Коледата, нали? — тъжно си казах. — Коледа в чакалнята на болницата“.

Не беше честно. Мейв винаги бе тренирала редовно, хранеше се умерено, никога не бе пушила. Прехапах устни, когато гърдите ми натежаха. Искаше ми се… имах нужда да се разкрещя така, че червата ми да изскочат.

Но се случи нещо странно, когато синът ми Брайън помогна на Мейв да се облегне на таблата на леглото и пъхна видеокасетата във видеокасетофона. Мейв се разсмя още при първите кадри. Не беше учтиво хихикане, а гръмогласен смях. Пристъпих към нея и ръката й намери моята зад стената, образувана от нашите деца.

През следващите десет минути болничната стая изчезна нейде и ние като че ли пак се озовахме върху износения диван във всекидневната в дома ни, загледани в поредния мач на „Янките“ или в някой от любимите ни стари филми. Безпомощният ми и безсмислен гняв експлодира под формата на кикот, когато пастирът Еди се препъна в гегата си насред пътя до сцената в гимнастическия салон на училището.

— Страхотна работа си свършил! — рече Мейв, като огледа с блеснали очи всички нас, след като изгледахме докрай видеокасетата. — Семейство Бенет надмина всички! Толкова се гордея с всичките вас, деца!

— Знаете ли какъв безсрамен кикот се чува от стаята в коридора? — смъмри Шеймъс хилещите се деца, като отново се върна при нас.

Мейв засия, когато той пое нежно ръката й и я целуна.

— Честита Коледа — пожела й той и с намигване задигна една кутия шоколади „Годайва“ в златиста опаковка.

Болничното легло заприлича на щанд от магазин за сувенири, след като върху него струпахме ръчно приготвените подаръци и коледните картички. Джулия и Брайън пристъпиха напред с една кутийка от черно кадифе. Усмивката на Мейв, озарила лицето й, когато я отвори, беше толкова ярка, сякаш силата й можеше да прогони завинаги болестта от тялото й. В кутийката лежеше изящна златна огърлица. На верижката й бе прикрепен етикет, на който бе изписано „На най-добрата майка“.

— Всички ние допринесохме по нещо за подаръка — обясни Брайън. — Всички ние, дори и най-малките.

Тя го целуна по бузата, когато той се наведе над нея, за да закопчае огърлицата.

— Искам да продължите да бъдете все така задружни — рече Мейв, като се облегна назад, стараейки се да държи очите си отворени. — Ако повече ръцете помагат, товарът олеква. А ако ние имаме нещо в изобилие, това са ръцете. Малките ръчички и големите сърца. Накарахте ме да се гордея с вас както никога досега. Татко ще ви покаже по-късно какво съм приготвила за вас, деца. Честита Коледа! Никога не забравяйте колко много ви обичам.

Останах в стаята, след като Шеймъс изведе децата, за да ги прибере у дома. Необяснимо защо, но сега се чувствах по-спокоен, изпълнен със сили, забравил умората. Затворих вратата на стаята и седнах до Мейв в студеното легло, за да я прегърна. След малко поех ръката й в своята, загледан в докосналите се наши брачни халки.

Затворих очи и си представих Мейв от първите дни на ухажването ми, започнало в една болнична стая на спешното отделение. „Тогава тя също винаги държеше ръката на някой от болните“, припомних си. Черни, бели, жълти, кафяви, млади, стари, луди, осакатени, натрошени, окървавени. Замислих се за всичките човешки сърца, на които бе помогнала през живота си. Най-вече на моето. И на десетте ни деца.