Джеймс Паттерсон - Лош късмет

Откъм пикапа им, паркиран край реката, притича цяла армия от санитари. Веднага се заеха да ни изтеглят към най-близката сграда, която за щастие се оказа добре отоплена. Някой ме наметна с одеяло. Едър санитар се зае да свестява пребледняла жена на средна възраст чрез дишане уста в уста, която се бе отпуснала безпомощно.

Познах я. Беше Лора Уинстън — редакторката на прочутото модно списание. До нея една млада жена започна да повръща — звездата на телевизионното риалити шоу Линда Лондон.

Изтече около половин час, преди да ми позвъни командирът Уил Матюс. Всички останали знаменитости от падналите в Ийст Ривър коли били извадени от водата и преброени. ВИП персоните били целите в рани, мокри и в шок, но вече нямало съмнение, че ще оцелеят.

Само броят на похитителите още бил неизвестен. Не можеше да се каже със сигурност дали бяха потънали в автомобилите, или още се спотайваха в катедралата. Преди да прекъсна разговора, командир Уил Матюс ми нареди да отида до шоурума в автосалона, където се бе блъснал един от черните седани, за да проверя какво, по дяволите, ставаше там.

„Защо пък не?“, казах си, докато протягах треперещата си мокра ръка към сержанта от тактическия отряд, за да му върна мобилния телефон. Нямаше да ме стресне още малко вълнение.

„Поне всички заложници бяха спасени“ — помислих си, докато крачех обратно към кея. Разбира се, с изключение на хората, убити в катедралата.

Опитах се да се залъжа, да се поуспокоя от тази наша скромна победа, но не беше особено успешно.

Докато гледах как хеликоптерите продължаваха да летят ниско над сивата повърхност на леденостудената вода, си припомних обещанието, дадено ми от Джак в самото начало на това изпитание.

Той бе казал, че ще се измъкне безнаказано и бе успял.

В изоставения док, откъм северния край на новия гребен пристан в Кухнята на Ада, намиращ се на двадесетина пресечки южно от мястото, където половината от черните седани се сгромолясаха във водата, изпод камарите от плаващи прогнили отпадъци се надигна една фигура, цялата в черно.

Все още потопен до брадичката, Джак огледа предпазливо мръсната сива вода в река Хъдсън зад себе си, за да е сигурен, че никъде не се забелязват катерите на пристанищната охрана. Не видя нещо обезпокояващо. И което бе не по-малко важно: нямаше жива душа на брега покрай гребната база.

Бръкна в леководолазния си костюм „Скубапро“ и измъкна от джоба на гърдите си найлонова торбичка с цип. Извади от нея мобилен телефон и натисна бутона за повторно набиране, докато смъкваше мундщука от устата си.

— Къде са? — попита той.

— Още се суетят около местата, където паднаха колите, продължават да издирват оцелели заложници — съобщи му Чистника. — Скоро няма да започнат да те издирват. Засега всичко е наред, ала няма да е задълго. Веднага се омитай оттам!

Джак не се нуждаеше от второ напомняне. Напъха мобилния си телефон обратно в торбичката, потопи се отново под водата и се хвана за буксирното въже.

Няколко минути по-късно Джак и останалите четирима похитители се добраха до бетонния корниз на алеята откъм южния край на гребната база. Съблякоха водолазните си костюми, скрити доскоро под кафявите им раса. Захвърлиха бутилките с въздух, които предварително бяха скрили под водата на планираните места за двете гмуркания. Тези резервоари бяха доста малки — само с по 0,85 куб.м. въздух — но се оказаха напълно достатъчни за тези десетина минути, които прекараха под водата.

Най-опасната фаза от техния план, припомни си той, беше падането в реката. Но останалото — измъкването им от автомобилите и напипването на бутилките с въздух — бе извършено като по часовник. Тяхното похищение на толкова знаменитости може би не само че щеше да се превърне в най-мащабното за всички времена, но и в най-великото бягство!

„И не е само това“, помисли си той.

Симпатичните му тъпаци съумяха нищо да не оплескат и той се гордееше с тях. Но още не беше време да се празнува. Трябваше да се доберат до Куинс, където към групата им да се присъедини останалата част от съратниците им, които се бяха потопили сред водите на Ийст Ривър. Надяваше се и те да се бяха справили така добре.

Джак се озърна към магистралата покрай Уест Сайд, където движението винаги беше много оживено. Усмихна се, като усети как пулсът му се ускори. Вече бе преживял не малко, ала нищо не можеше да се сравни с обзелата го сега еуфория, режеща като острие на бръснач. Нищо друго не приличаше дори донякъде на това вълнуващо усещане. Ако не бяха изгубили Фонтейн и Хосе, работата би се оказала изпипана до съвършенство.