Джеймс Паттерсон - Лош късмет

— Накъде да продължавам? — попита ме пилотът, докато още висяхме над кръстовището на Пето авеню и Петдесет и седма улица.

— На запад — реших. — Завий наляво.

Грамадният магазин „Бергдорф“ изплува ниско долу под нас. „Ако съм сбъркал и ме уволнят заради това — помислих си, — оттук с метрото е съвсем близо до моя апартамент“.

След завоя Юджиния Хъмфри изправи волана на водещия седан и пое дълбоко дъх. Горещината в натъпканата с хора кола я изпотяваше, пък и вонята от скиорската маска, която похитителите я бяха заставили да нахлузи на лицето си, я дразнеше допълнително.

Погледна към двамата униформени полицаи, застанали на тротоара пред картинната галерия на северната страна на авенюто, зяпнали при вида на преминаващите покрай тях черни седани.

Никой не правеше нищо! Как можеха да са толкова бездушни?

Изплашена до смърт, уморена, пред прага на изтощението, телевизионната водеща знаеше, че точно сега не бива да се предава. Не можеше да се пречупи. И нямаше да го стори.

„Кога за последен път всъщност съм шофирала лично?“, замисли се тя. Преди десет години? Спомни си червения „Форд Мустанг“, който си купи след прехвърлянето от клона в Уилинг, Западна Вирджиния, в централата в Лос Анджелис. В какво диво препускане се бе превърнал животът й оттогава.

И така ли щеше да приключи? Да умре потънала в мръсотия навръх Коледа, оставена на милостта на някакви престъпни изроди? След всичко, което бе постигнала. След цялата упорита, всеотдайна работа и проницателни решения, благодарение на които се бе издигнала от нищото. Не само се бе извисила над това, което светът се опитваше да наложи като предел за нейната раса и класа, но и се бе докоснала до върховните граници на човешките възможности. Беше се превърнала в сила, действаща за доброто на света, във внушителна сила.

Но поне бе живяла пълноценно, нали? Бе измитала всичко на този свят.

Юджиния Хъмфри ахна, когато похитителят от предната седалка грубо я сръга със заглушителя на пистолета си.

— Ускори ход! — кресна й.

В този миг Юджиния усети как под напора на обзелото я отчаяние отнякъде в нея се вля неподозирана сила, придружена с мощен приток на адреналин.

Да ускоря ли? Няма проблеми, мистър. Със сигурност мога да го направя.

Настъпи педала за газта и мощният V-образен осемцилиндров двигател изрева тъй яко, че сградите наоколо и техните прозорци се сляха в неразличимо петно. Седанът за кратко подскочи от асфалта, когато гумите се удариха в издатината в началото на Парк авеню.

— Това се иска от теб, майче. Дай им да разберат! — изръмжа доволно похитителят, когато се приземиха сред дъжд от искри.

И докато се устремяваха към Лексингтън авеню, с крайчеца на окото си Юджиния Хъмфри за миг улови блясъка на една от онези стоманени цистерни на телефонната компания, заредени с азот, паркирана до ъгъла. И мигом си представи какъв взрив ще последва, ако блъсне челно седана в нея.

Отвъд предното стъкло сякаш всичко наоколо, целият Ню Йорк, връхлиташе върху нея с главоломна скорост. Невероятна сила, която никой и нищо не можеше да спре, втурнала се срещу един неподвижен обект.

Колоната от седани все още продължаваше бавно да напредва на запад по протежението на Петдесет и седма улица. Мимоходом забелязах, че в отрязъка от въздушното пространство, нагоре и надолу по дължината на Седмо авеню, кръжаха поне половин дузина хеликоптери на новинарските агенции, плътно като сенки следващи нашия. Толкова засилено внимание не помня да бе обръщано на бавно пълзящи автомобили, откакто полицаите бяха гонили белия Бронко на О Джей 43 43 О Джей Симпсън (O. J., или Орентъл Джеймс) известен футболист и киноартист, но прочут най-вече като убиец на жена си и любовника й, скандално оправдан от съда. Преди арестуването му полицаите го преследват в неговия сув — бял „Форд Бронко“. — Б.пр. .

Взрях се още по-напрегнато, когато конвоят от коли като че ли забави ход при станцията на метрото на Шесто авеню. Само това ни липсваше: да задълбаем из лабиринта, какъвто представляваше мрежата на нюйоркското метро.

Обаче седаните преминаха през кръстовището, отново придържайки се към бавната скорост, като на някакъв тържествен парад.

Защо не направят нещо, защо не ускорят?

И сякаш прочели мислите ми, още в следващия миг похитителите рязко промениха ритъма на движение, при това точно когато, минута по-късно, кавалкадата се изравни с „Хард Рок Кафе“.