Джеймс Паттерсон - Лош късмет

Там долу множеството в кафяви монашески раса започна да се качва в колите по трима-четирима. След малко вратите с тъмни стъкла взеха да се затварят една след друга. Това беше всичко. Още една златна възможност бе изгубена или ни бе отнета. Лошите момчета можеха да шофират, ала също толкова възможно бе да седят на задните седалки с пистолети в ръце. Нямаше как да знаем.

За пръв път забелязах, че от прозорците на сградите от двете страни на Пето авеню стотици граждани и репортери от медиите наблюдават като омагьосани това, което ставаше пред катедралата. От височината, на която се намирах в момента, всичко долу удивително наподобяваше парадите по „Бродуей“, на които от всички прозорци и балкони се сипеха хиляди дребно нарязани хартийки, само че вместо спортни шампиони или герои от поредната война, сега дефилираха знаменитости, взети като заложници в катедралата.

Вгледах се в чакащите коли. Големият въпрос си оставаше без отговор: как мислят похитителите да се измъкнат от остров Манхатън? Съдейки по странния начин, по който събитията досега се развиваха, вече започвах да вярвам, че нищо друго, освен някоя ужасяващо кървава баня, не ще може да разреши тази безизходица.

— Да вървят по дяволите! — чух да крещи Уил Матюс по радиостанцията. — Бенет, не ги изпускай!

Когато се обърнах към пилота на хеликоптера до мен, забелязах, че под черните авиаторски очила и шлема се крие жена. Осъзнах го в мига, в който зърнах закачливата й, предизвикателна усмивка.

— Какво чакаме още? — попитах и в следващия миг полетяхме надолу.

Висяхме съвсем ниско над конвоя от черни седани. Перките на хеликоптера се въртяха на не повече от шест метра от гладките, изцяло остъклени стени на околните небостъргачи или от пищно украсените каменни фасади на по-старите, сгушени между тях сгради от двете страни на авенюто. Преглътнах с усилие. Дори само шофирането сред вечно претоварените улици на този град винаги ми бе опъвало нервите.

Най-после кавалкадата от черни седани потегли и започна да се отдалечава от катедралата. Взрях се напрегнато през предното стъкло. Постоянното вибриране на хеликоптера караше колите долу да приличат на трептящи бръмбари. Накъде, по дяволите, щяха да тръгнат сега?

Коравата облегалка се впи силно в гърба ми, когато се наклонихме напред, за да започнем преследването.

Патрулирахме във въздуха буквално над конвоя, докато той бавно премина покрай най-бляскавите, най-тузарските магазини на Пето авеню, символи на най-висшата световна мода: „Картие“, „Гучи“, „Тръмп Тауър“. Какво, да не би да са решили в последната минута да си понапазаруват?

Още по-странно нещо се случи, когато колите стигнаха до магазина на „Тифани“ на ъгъла с Петдесет и седма улица.

Всички автомобили спряха!

Дали пък нямаше да слязат за закуска? Или може би Джак бе планирал да ограби прочутия бижутерски рай просто така, като прощален жест, за спомен на раздяла? В този момент всичко ми се струваше възможно. Витлата на хеликоптера туптяха в такт с пулса ми, докато аз само чаках и гледах.

След една минута водещият автомобил най-после се отдели от тротоара и взе ляв завой — насочи се на запад по Петдесет и седма улица. И когато го последваха първите четири коли, идващи зад него, си помислих, че цялата странна процесия ще забави ход за една обиколка в кръг около Уест Сайд. Обаче щом дойде редът на шестия по ред автомобил да вземе левия завой, вместо това той зави надясно и потегли в източна посока, макар че все пак също продължаваше по Петдесет и седма. Останалите коли веднага го последваха. Така всички се насочиха на изток.

Докладвах по радиоканала за промяната в маршрута.

„Ийст Сайд, Уест Сайд, плъзнаха навсякъде из града“ — замислих се, докато следях как двете колони от черни седани се раздалечиха една от друга.

Дали пък в едната колона пътуваха само знаменитостите, взети като заложници, а в другата — само похитителите? Нямаше как това да се разбере оттук, гледано отгоре.

— Има ли начин да различаваш кой, кой е? — запита ме Уил Матюс с измъчен глас.

Взрях се в двете колони от автомобили, опитвайки се да разбера. Но смесицата от силната миризма на дизеловото гориво, виенето на свят и неспирното, мощно туптене на перките на хеликоптера не ми помагаха да се съсредоточа. За миг дори бях готов да се откажа.

Дори и да съществуваше някаква улика, точно в момента не можех да я открия.

— Засега не виждам никаква разлика — извиках най-после по радиостанцията.