Джеймс Паттерсон - Лош късмет

Сега.

Конлан се надигна от скамейката. Внезапно отекна неочаквана експлозия. Нещо като стоманен юмрук го блъсна в гърба.

Последва още една експлозия и един железен удар се стовари върху брадичката му. Без да проумява как се случи всичко, той се строполи по гръб, вцепенен и кървящ, отчаяно опитващ се да не загуби съзнание.

Чу как Тод Сноу изкрещя. Той се бе втурнал към втория похитител, онзи с длъгнестата фигура, когато други трима се появиха пред него изневиделица. Те стреляха в него — с гумени куршуми!

Конлан гледаше ужасен как куотърбекът падна. Откъм голямата зала на катедралата притича Малкия Джон и се изправи пред Сноу.

— Мислеше, че можеш да ни пребориш? Ти ли бе, старчок? — извика Малкия Джон и отпусна тежкия си ботуш върху гърдите на проснатия на пода Тод Сноу.

После бавно, почти церемониално, протегна ръка и взе от един от колегите си пистолета, зареден с гумени куршуми. Прицели се точно между очите на спортиста. После май размисли. Вместо това опря дулото до дясната ръка на Тод Сноу — ръката, с която хвърляше топката. Настъпи китката му, за да не помръдне.

— Блокаж! — провикна се Малкия Джон, имитирайки гласа на рефера. — Девет метра. Първи удар. И след него завинаги ще те върна в защитната линия.

Шумът от изстрела бе заглушен от вика на Тед Сноу.

Конлан погледна към Мерседес Фриър, която се насочи право към Малкия Джон. Какво, по дяволите, си бе наумила тази жена?

Видя как й дадоха мобилен телефон. После и цигара. Разбра какво става чак когато Малкия Джон кавалерски й запали цигарата.

— Ти ни предаде — изграчи Конлан. — Побъркана малка кучка!

Мерседес извъртя очи към Конлан.

— Честита Коледа, мамо — чу я Конлан да казва по мобилния си телефон, докато вцепенението започна да напуска лицето му. — Престани да плачеш. Всичко е наред. Тези момчета не са толкова лоши. Те ще ме пуснат, не се тревожи за мен. Едно от нещата, на които си научила дъщеря си, е как да се грижи за себе си.

По улиците почти нямаше движение, защото бе сутринта на Коледа, така че успях да стигна до катедралата „Сейнт Патрик“ за рекордно кратко време. Дори пешеходците и репортерите бяха значително оредели, но аз не можех да се отърся от предчувствието, че след като приключат с отварянето на подаръците си, отново ще се завърнат в очакването на поредната кървава сцена.

Тъкмо прекосявах площада пред номер 630 на Пето авеню, когато един Дядо Коледа в червен костюм мина покрай мен с поднос с кафе и провесен на ремък през гърба автомат. Всъщност беше не кой да е друг, а самият Стив Рено.

— Къде ще отнесеш тези подаръци, Дядо Коледа? Във Фалуджа ли? — попитах го.

— Просто се опитвам по някакъв начин да поддържам духа на момчетата, Майк — отговори ми Рено през пищната си брада от памук.

— Е, тогава твоята работа е по-тежка от моята — кимнах съчувствено.

Пол Мартели едва не се блъсна в мен, когато излязох от асансьора на етажа, запазен за командния център.

— Успяхме, Майк — съобщи ми той. — Преди минути получихме последните вноски. Вече разполагаме с цялата сума. Парите са готови за изпращане.

— Има ли някакъв шанс да ги проследим? — заинтересувах се аз. Мартели сви рамене.

— Знаем само, че трябва да бъдат внесени по сметка на Кайманите. Разбира се, после веднага ще ги прехвърлят по електронен път, а след това някъде другаде. Накрая евентуално можем да приложим значителен натиск по политическите канали, за да получим информация от банката на Каймановите острови къде са изпратили парите, но дотогава те вече ще са прехвърлени в някоя друга кодирана сметка в швейцарска банка или дявол знае къде. Момчетата от финансовите престъпни кръгове, онези, дето ги наричат „белите якички“, ще се погрижат за това. Ако въобще успеем да проследим пътя на парите, ще ни е необходимо доста време.

„Е, поне сме събрали сумата“ — казах си аз. И това бе нещо.

Обърнах се, когато командирът Уил Матюс излезе от заседателната зала. Потрепнах, като видях небръснатото му лице и зачервените му очи. По всичко си личеше, че като подарък за Коледа май е получил само ядове.

— Готови ли сме да продължим? — обърна се Уил Матюс към Нед Мейсън. Той се изправи, затули с длан микрофона към телефона и обясни:

— Банките чакат последната ти дума. — Мейсън също имаше вид на човек, който с нетърпение очаква всичко това да приключи. Не ни беше от голяма полза, но поне се навърташе наоколо като наблюдател.

Уил Матюс свали шапката си и впи нокти в нея, преди да поеме телефона.