Джеймс Паттерсон - Лош късмет

Докато крачех към асансьора, не спирах да се питам как похитителите планират да направят първите си пет крачки пред катедралата, без да се стигне до масово кръвопролитие. Оставайки все така в недоумение, натиснах бутона за най-горния етаж.

Със сигурност щяхме да разберем. При това съвсем скоро.

За мен е истинско изпитание да се кача в хеликоптер, който е на земята , да не говорим за такъв, кацнал на площадката на петдесетия етаж. Ако времето не ме притискаше, щях да пропълзя на четири крака до отворените врати.

Пилотът или бе забелязал позеленялото ми лице, или пък беше някакъв закоравял садист, защото още в секундата, в която започнах да затягам колана около кръста си, хеликоптерът се стрелна надолу от сградата, след което стремглаво продължи да пада. Усетих се като в асансьор със скъсани въжета.

Пилотът намали скоростта и хеликоптерът увисна на сто и двадесет метра над пресечката на Пето авеню и Петдесета улица. Докато се поздравявах, че успях да се удържа и да не повърна, за пръв път можах да разгледам цялата катедрала, при това от високо.

Беше наистина красива сграда със своите кули и орнаменти, деликатни и сложни като украшенията по сватбените торти. Това бе още по-поразително, като се има предвид, че всичко бе изсечено от камък. И вместо да се свива като джудже сред административните, надменно извисяващи се, изцяло остъклени монолити на Централен Манхатън, катедралата сякаш ги засрамваше с изяществото си и доказваше, че не на нея, а именно на тях не им бе мястото тук.

Докато се вглеждах надолу, единадесет черни автомобила, всички шевролет седани, бавно се приближиха от север. Спряха пред катедралата „Сейнт Патрик“ и шофьорите им, униформени полицаи, изскочиха от тях, като оставиха вратите на колите широко разтворени.

Полицейски автомобили бяха паркирани по всички кръстовища на Пето авеню чак до хоризонта в южната посока. Аварийните им лампи мигаха ослепително, докато блокираха страничните улици от двете страни на Пето авеню.

Незабравима сцена.

— Вратите! — провикна се някой по канала с полицейската честота, отчаяно опитващ се да надвика пукота от статичното електричество.

Там долу високите предни порти на църквата започнаха бавно да се разтварят.

Навън се показа една човешка фигура с дълго от главата до петите кафяво расо, със скиорска маска на лицето. Спря се за миг до парапета край стъпалата.

Вгледах се напрегнато в самотната фигура и зачаках още в следващия момент да се случи нещо.

Въпреки че бях армейски полицай, свикнал на какво ли не, изпитвах странно безпокойство. Едно от нещата, на което ни бяха научили тези противни негодници, бе това, че бяха способни на невъобразими изненади.

От слушалките ми рукна налудничаво забързан порой от тревожни рапорти, когато от вратите се показа още едно лице със същото кафяво расо и същата скиорска маска. Дали това бяха похитителите? Какво, по дяволите, ставаше там?

Извърнах се, щом зърнах някакво още по-оживено раздвижване пред църковните двери.

Само след секунда челюстта ми увисна по-ниско, отколкото преди малко хеликоптерът от покрива.

От катедралата рукна поток от хора, напредващи в две колони надолу към стъпалата към очакващите ги автомобили. По-точно група от двадесетина странно облечени.

Всички бяха в кафяви раса.

Всички бяха нахлузили скиорски маски.

Нямаше как да различим заложниците от лошите момчета.

— Готови ли са за стрелба? — извика командирът Уил Матюс по радиостанцията.

Пред бронзовите порти на катедралата сега вече се бяха струпали може би тридесетина фигури в кафяви раса. Те запристъпя ха бавно надолу по стъпалата към единадесетте седана.

— Чакайте! — прогърмя нечий глас. — Ще ги сканираме с инфрачервени лъчи за скрито оръжие.

Видях как залегналият на покрива на „Сакс“ снайперист отпусна пушката си и вдигна нещо, което ми заприлича на бинокъл с допълнителен телеобектив. Не след дълго той свали бинокъла от очите си и заговори към микрофона в ръкава си:

— Задръжте! Не можем да стреляме. Топлинните индикации сочат, че изглежда всички имат оръжия по телата си . Нямаме надеждна мишена. Не можем да кажем кой, кой е.

Слушалките ми едва не паднаха, когато поклатих глава. Джак и похитителите отново ни бяха изиграли. Те бяха предвидили колко опасно ще бъде за тях, докато изминат разстоянието от изхода на катедралата до колите. Очевидно бяха усетили следващия ни ход и им бе хрумнало толкова сполучливото решение да се дегизират вкупом. Нашите снайперисти не знаеха по кого да се прицелят.