Джеймс Паттерсон - Лош късмет

— Не е трябвало да ме чакате, деца — подканих ги аз. — Честита Коледа. Хайде да разкъсаме тези хартии!

— Виж какво, татко — започна Брайън. — Ние проведохме съвещание и…

— Това, което Брайън се опитва да ти каже — прекъсна го Джулия, — е, че решихме да не отваряме подаръците си, докато не видим мама. Знаем, че трябва да ходиш на работа, но с радост ще те изчакаме да си дойдеш, за да отидем всички заедно при мама.

Пристъпих напред и се опитах да прегърна всички наведнъж.

— Печелите — кимнах аз и затворих очи, изправен в средата на групата. — Вие сте най-добрите деца, които някога са живели на този свят.

След като изядох яйцата с палачинките, се пъхнах неохотно под душа, след което се преоблякох. Последното, което видях, докато вървях към входната врата, беше Мери Катрин, която включваше зарядното устройство към видеокамерата. Не можех да си представя как изобщо някога щях да се отплатя на това момиче.

Едва не повалих Шеймъс на пода, когато тъкмо се показа от асансьора на връщане от дома си, където бе отишъл да си вземе душ и да се преоблече. Беше облечен изцяло в черно с плътно прилепнала към врата му якичка, задължителна за всички католически свещеници. Дяволите да го вземат, но наистина изглеждаше много благопристоен, набожен и красив.

— Честита Коледа — поздрави ме и той. — Пак на работа, а? Това е чудесно. Подходяща работа си си намерил. Много благоприятстваща семейния живот, тъй си е.

— О, да, тъй, тъй си е — отвърнах аз в тон с грубоватото ирландско наречие на дядо ми.

Как ли не! Сякаш изгарях от желание да ходя на работа. Едва не се разсмях, след като си поех дълбоко дъх. Че то какъв празник щеше да бъде, ако моят дядо не се заяде за нещо.

— Хей, благодаря ти за всичко, което си направил за хлапетата, заядлив стар прилеп такъв — подразних го аз с усмивка и влязох в асансьора. — Макар че има още какво да се желае — додадох в стила на Скрудж, непоносимия персонаж на Дикенс.

Юджиния Хъмфри се събуди на коравата дървена скамейка в тънещата в полумрак катедрала. Изправи се и потри ръце в опит да се постопли. Огледа се и въздъхна разочаровано, докато погледът й се плъзгаше по каменните стени и украсите по тях, които вече й бяха до болка познати. Накрая извърна глава към обредните свещи, които през последните четиридесет и осем часа й внушаваха спокойствие и усещане за мир и надежда.

Веднага забеляза, че редовете от златистите светлинки ги нямаше. Всички пламъчета бяха угаснали.

И преди й се бе случвало да прекара зле някоя Коледа, припомни си жената, като отново притвори очи. Но това тук беше много по-лошо, отколкото да ти подарят ненужна вещ.

Макар да знаеше, че ще е болезнено, не можеше да не мисли за това какво щеше да прави в този миг, ако си беше у дома.

Съвсем ясно си представи как съпругът й Мичъл влиза в спалнята в уютния им и изискан мансарден апартамент над Уилшир авеню, понесъл отрупан поднос със закуска само за тях двамата. Заради празника готвачът и диетологът й щяха да имат почивен ден, затова на дневен ред беше диетата на Мич. Палачинки със сладко от боровинки, сочни наденички, печени на дървени въглища — и то специално с дървесини от ябълково дърво, — напръскан с американски орех бекон, високи кани с кафе „Кона“ от Хаваите. След обилното хапване щяха да пристъпят към размяната на коледните подаръци. Понеже разполагаха с неограничени ресурси, с течение на годините, дори и най-скъпите подаръци като диаманти и нови коли — колкото и трудно бе да се повярва, — бяха започнали да им доскучават.

Накрая тя и Мичъл си измислиха нова стратегия, която се оказа много забавна и полезна и за двамата. На всеки от тях се позволяваше да похарчи по сто долара, като идеята бе да се купи най-красивият или най-специалният подарък, който можеше да се открие по магазините.

Това ги подтикваше към простота. Връщаше ги към най-важното и изначалното. Освен туй им беше забавно.

Веднъж за поредната Коледа той я изненада с дузина прекрасни червени рози. Резултатът беше, че това я накара наистина да се вгледа в цветята. Да усети аромата им, да оцени богатството на багрите, елегантната им и преходна красота, да се наслади на тях по начин, какъвто не помнеше, откакто бе получила първия си букет.

Тази година тя беше купила часовник за двадесет и един долара. Откри го в една дрогерия по време на поредния си забързан тур, посветен на предколедното пазаруване. Беше в ретро стил. Със съвсем прост, чисто бял циферблат и най-обикновени черни цифри за часовете. Стори й се, че въпреки семплия си вид, той по някакъв начин символизираше вечността. Като онзи часовник, който бог би носил, ако въобще се нуждаеше от измерване на времето. Струваше й се, че онагледяваше колко бе скъпоценно времето, животът, любовта с някой като нейния Мичъл, при това по доста скромен, ненатрапващ се начин. Юджиния отвори очи, когато Малкия Джон се надвеси над нея.