Джеймс Паттерсон - Лош късмет

Нещата започваха да се избистрят. Това наистина беше страховито похищение! Най-дръзкото, което някога е било предприемано.

— Ние държим всичките козове в ръцете си, Майк. Засега никой не е пострадал. Но ако вие, момчета, вземете цялата работа прекалено лично и се опитате да се промъкнете вътре, ще се стигне до кръвопролитие, каквото тази държава никога не е виждала. Имам предвид любимите знаменити личности на всичките американски майчета и татенца. Единствената стока, която тази страна все още може да предлага за износ. Кинозвезди и светила от поп музиката, нали така? Дай ни каквото искаме, Майк, и тази грозна сцена ще бъде избегната. Погледни истината право в очите. В случая вие сте победените.

Колкото и да звучи невероятно, изпитах облекчение. Престъпниците винаги са ужасяващи, особено похитителите. Но поне можехме да бъдем сигурни, че нямаме работа с терористи, с лишени от разум фанатици, които се стремят само да избият колкото може повече хора.

— Ние, Джак, искаме не по-малко от теб всичко да се уреди мирно — уверих го аз.

— Наистина ми е приятно да го чуя, Майк — отвърна Джак. — Звучи като музика в ушите ми. Защото ще дам на теб и на тези тлъсти котараци тук възможността да си спасят задниците, да се отърват от неприятностите и всичко да приключи щастливо, по добрата стара американска традиция. Склонен съм да те оставя да се измъкнеш невредим от кашата.

Джак прекъсна разговора на секундата, след като му продиктувах номера на факса от листчето, което ми подаде сержантът, отговарящ за комуникациите. Пол Мартели смъкна слушалките си и прекоси помещението. Седна на стола до мен.

— Добре се оправяш, Майк. Винаги става така, когато преобладава хладнокръвният разум.

— Какво ще кажеш за този тип, Пол? — попитах го. — Какво е първото ти впечатление от него?

— Е, очевидно не е луд — замислено заговори Мартели. — И звучи доста уверено. Опитай се да разсъждаваш от неговата гледна точка. Постави се на неговото място. Той е обкръжен от всички ченгета на три щата и въпреки това се държи разумно, дори е способен да се шегува. Имам чувството, че знае нещо , за което ние още дори не подозираме. Ала нямам представа какво може да е то. Какво знае този „Джак“, което ние не знаем?

Кимнах. И аз нямах представа какво с известно на Джак.

— Вероятно сме попаднали на закоравял престъпник, притежаващ изключителен професионализъм — продължи Мартели. — Освен това някои от изказванията му ми звучат така, сякаш е запознат с тактиките на военните.

— Имаш предвид това, което спомена за експлозивите, заредени по прозорците и вратите? Мислиш ли, че е истина?

— Бих казал, че е вярно, съдейки по това как се справя досега. Така че ще трябва да го възприемем като реална заплаха. Ако нахлуем в сградата, ще я взриви.

Озърнах се към Нед Мейсън. Той бе намерил един стол в най-отдалечения ъгъл на помещението. Понеже споменът за провала му още висеше във въздуха, Нед приличаше на човек, желаещ изведнъж да се превърне в невидим.

— Нед, кажи ми — заговорих го аз — защо според теб пуснаха всичките тези хора да си тръгнат, след като можеха да ги задържат? Има ли според теб този ход някакъв смисъл?

Мейсън надигна глава, донякъде изненадан, че някой все още проявява желание да разговаря с него.

— Ами нека да помислим — рече той, като се изправи и се присъедини към групата. — Първото, за което се досещам, е логистиката. Ако всички тези заложници не са ти необходими, защо да ги държиш край себе си? Могат да се разболеят, да им прилошее, да бъдат наранени и всичко ще е по твоя вина. Или, което е още по-лошо, да се опитат да се съпротивляват. Да се сплаши една тълпа е едно, но съвсем друго е да се контролира за дълго време. Освен това ми се струва, че те следват някакъв свой план. Веднага след похищението на катедралата изхвърлиха навън хората от охраната, защото са знаели, че тези мъже може да се опитат да им се противопоставят.

Мартели кимна одобрително и добави:

— Освен това навярно са решили, че освобождаването на повечето от заложниците ще изглежда добре пред телевизионните камери. Нали се досещаш — пуснахме свестните хора да си вървят. Задържаме само богаташите. Нещо като Робин Худ. Искат да се докарат пред тълпата.

— Тези копелета се опитват да се правят на ангели, така ли излиза? — промърмори Мейсън. — На местна почва, в сърцето на Манхатън. Но как са напипали слабите места на охраната? Сигурно са го планирали с месеци. Или може би с години? Един-единствен чудовищен удар.