Джеймс Паттерсон - Лош късмет

— А какво можем да направим? — попита го Руни.

— Да се съпротивляваме — убедено заяви Конлан. — Тод Сноу е на редицата зад мен. Той вече е говорил с магната Зейвиър Браун, който пък е точно зад него. С теб ставаме четирима.

— И какво ще сторим? — запита Руни. — Сам виждаш какво натвориха с Хопкинс веднага щом си отвори устата.

— Засега ще изчакаме. Трябва да бъдем търпеливи. Да издебнем подходящия миг. Четиримата ще можем да се справим с един или с двама от тези типове. С това ще започнем. Джон, може да се окаже, че нямаме избор.

Въодушевлението, обзело репортерката от „Ню Йорк Таймс“ Кати Калвин, когато бе освободена от катедралата „Сейнт Патрик“, бързо отстъпи пред раздразнението й, че бе принудена да изчака на опашката заедно с всички останали, за да бъде разпитана от полицаите. Тези твърдоглави мъже от нюйоркската полиция явно бяха решили да задържат доскорошните заложници зад импровизираните огради насред Пето авеню и да не позволят никому да се измъкне, докато не бъде разпитан от някой от четиримата детективи, седнали на столовете зад сгъваемите маси, разпънати направо на тротоара.

Репортерката едва сега забеляза гората от стърчащи сателитни антени на микробусите от новинарските агенции, ширнала се зад дървените прегради, боядисани в синьо и бяло. Те се извисяваха над тълпата като мачти на някаква готвеща се за атака армада.

И в миг я озари прозрение. „Почакай — рече си, — спри за секунда…“ Защо се оплакваше? Та тя се намираше там, докъдето всички останали се опитваха да се доберат. От другата страна на въжетата!

Кати Калвин бързо пресметна стратегическото предимство на своята позиция. Тя беше в катедралата преди, по време и след похищението на заложниците. Беше свидетел на обсадата, което й осигуряваше изключително предимство.

В този момент зърна Кармела, супермодела на бельо, наредена след още трима на опашката. Е, не беше от виповете, но все пак бе добро начало.

— Кармела? Здравей. Аз съм Кати Калвин от „Таймс“. Да не си пострадала? Къде беше, когато започнаха да стрелят? Какво видя вътре?

— Ами аз бях най-отпред, от лявата страна на пътеката — забърбори оживено високата метър и осемдесет и осем блондинка, като се стараеше да говори с добро произношение въпреки силния си австрийски акцент. — Току-що бяха внесли ковчега на нещастната Каролайн. Зен Еберхард, телохранителят ми, бе улучен право в чатала с граната със сълзотворен газ. И сега никъде не мога да го намеря. Опитах да набера мобилния му телефон, ама той не ми отговаря. Не го ли видя някъде?

Кати Калвин огледа с любопитство високия модел. Може би беше изпаднала в шок. По всяка вероятност още не бе успяла да се окопити.

— Хм, не си спомням да съм го видяла сред излизащите — промърмори Кати. — Но се носи слух, че не всички заложници са освободени. Знаеш ли нещо повече за това? Какво успя да чуеш?

— Боже! — възкликна блондинката. — Ама ти видя ли Джон Руни? Какво ще кажеш за Лора Уинстън? Или за онази малка курветина Мерседес? Те май още са вътре. Както и кметът. Тези похитители изобщо нямат вкус. Иначе защо задържаха такива загубеняци, а мен ме пуснаха да си вървя?

„Да, наистина, защо ли?“, зачуди се Кати Калвин, сетне кимна и побърза да се отдалечи от манекенката. Тази психясала блондинка всъщност се оплакваше, че още не я държаха като заложница в катедралата. Щом ВИП ложата е под обсада, тя искаше да е вътре. Да бе, ето колко нормални хора са знаменитостите!

Калвин се обърна, когато усети как тълпата край нея се раздвижи и зашумя. Извърна се заедно със струпаните наоколо хора, всички до един вперили погледи в дверите на „Сейнт Патрик“.

Над покрива на камиона от службата за чистотата тя успя да види главния вход на катедралата. Масивната врата отново се разтвори. И сега какво? Притича напред, опитвайки се да застане колкото е възможно по-близо, за да се добере до най-горещите новини за поредната емисия.

И тогава, за втори или трети път през тази сутрин, опитната репортерка от „Ню Йорк Таймс“ не можа да повярва на очите си.

— О, боже мой! — ахна високо.

Все още бях в автобуса, временно използван като команден център, обсъждайки стратегията за преговорите с Мартели и Мейсън, когато тежките двери на катедралата се отвориха за втори път.

Сякаш някой изсипа в гърба ми цял поднос с ледени кубчета, когато видях кой се показа оттам.

Господи! Сега пък какво следваше?

Бившият президент Стивън Хопкинс, с крайно озадачен вид, се озова насред покрития с каменни плочи площад, а после църковните двери бързо се притвориха зад гърба му. Те бяха освободили Хопкинс? Но защо?