Джеймс Паттерсон - Лош късмет

„Поредният напълно неочакван ход на похитителите“, помислих си и отново се почувствах зле. Всъщност беше страхотно, че са освободили бившия президент, но вече ставаше съвсем невъзможно да се предугадят ходовете им. Това ли бе целта им? Дълбоко се съмнявах.

Спонтанен вик на радост се изтръгна едновременно от гърлата на полицаите и хората от тълпата, струпана зад барикадите.

— Действайте! — чух да се провиква командир Уил Матюс. — Доведете президента. Повтарям: действайте и го доведете тук. Веднага!

Заповедите му едва бяха изречени и дузина агенти от Отряда за бързо реагиране се нахвърлиха върху бившия президент и го избутаха с максимална скорост зад камиона от чистотата, служещ като барикада насред Петдесета улица.

Изправих се и се загледах замислено към катедралата през прозореца на караваната. Призрачни готически арки, избледнели гранитни стени, опушени от времето цветни стъкла.

А ето че сега оттам се появи Стивън Хопкинс, пуснат на свобода без никакви наранявания.

Какво се очакваше от мен да измъдря, за да се реши тази история? Замислих се за Мейв и хлапетата. Обикновено не си търсех извинения, но не беше ли ми се насъбрало прекалено много?

Ръката на Пол Мартели се отпусна на рамото ми.

— Ти стори възможно най-доброто в тази ужасна ситуация, Майк — изрече той, сякаш прочел мислите ми. — За целия този кошмар са виновни онези загубеняци, които сега са вътре. Не ние. Не го забравяй.

— Хей, чувал ли си историята как изпратили няколко агенции за сигурност, за да заловят един заек в гората? — обади се Нед Мейсън от ъгъла на караваната.

Погледнах към него. Предполагам, че беше някакъв виц.

— Не — учтиво отвърнах аз.

— Първо, както е редно, изпратили специалисти от ЦРУ — започна Мейсън. — Те се върнали и докладвали, че оперативните им работници не открили нито заек, нито гора. Тогава изпратили шибаните тъпи идиоти 14 14 Игра на думи със съкращението ФБР. Чете се Friggin’ Blithering Idiots вместо Federal Bureau for Investigation . — Б.пр. . Те заявили, че гората най-неочаквано пламнала, заекът имал пиротехнически наклонности и го видели да щрака запалката си „Зипо“. Знаеш ли какво станало, когато накрая изпратили специалистите от нюйоркската полиция да претърсват дърветата?

— Не, но съм сигурен, че ще ми кажеш — подканих го и се усмихнах неловко.

Мейсън продължи да разказва. Беше придобил още по-застрашителен вид от преди.

— Двама детективи навлезли навътре и се върнали само след десет минути, влачейки закопчана с белезници мечка с насинено око, която само повтаряла: „Е, добре де, добре де. Признавам, че съм заек“.

Пол Мартели изгледа Мейсън, а аз само примигнах с очи.

— Този виц не само не е смешен — отсече ядосан Мартели, — ами е направо тъп.

Юджиния Хъмфри седеше вцепенена и притихнала, втренчила поглед в примигващите свещи пред олтара. През последния час се опитваше да осмисли случилото се.

Водещата на популярното лосанджелиско токшоу знаеше, че за да се справи с някое ужасяващо изпитание, първо трябва да овладее емоциите си. Гледаше редицата от обредните свещи, подредени покрай южната стена на катедралата. Имаше нещо успокояващо и утешително в начина, по който тънките бели пламъчета догаряха зад витража, оцветен в златно и червено.

„Мога да се справя с това“, каза си тя. Преди малко освободиха огромен брой от задържаните в катедралата. А и пресата. Подобен дързък и скандален акт, в който бяха замесени известни и влиятелни личности, няма как да не привлече вниманието на цялото общество и властите щяха да положат всички усилия, за да се справят със ситуацията. Юджиния преглътна мъчително и въздъхна.

Нещата ще се уредят.

Още когато пристъпи прага на катедралата, си каза, че тези високи стени от сиви камъни и по-светъл мрамор са прекалено студени, прекалено потискащи в голотата си. Но след като няколко минути се взираше в трепкащите пламъчета и долови по-осезаемо дълбоката тишина, стелеща се в това свято място, тя осъзна, че го изразява същата одухотворена топлина, с която бе запомнила баптистката църква в Западна Вирджиния. Там всяка неделя я водеше майка й.

— Боже мой — прошепна жената до нея. — Боже мой! Как ще свърши този ужас?

Беше Лора Уинстън — жената, чието списание диктуваше модните тенденции в Ню Йорк. Бедната Лора още трепереше. Сиво-сините й очи се бяха разширили и сякаш щяха да изскочат от лицето й, толкова добре моделирано от пластичния й хирург. Юджиния си спомни за опита си да покани като гост в шоуто си Лора Уинстън, признавана от всички за неоспорим законодател на модата. Откри номера на личния телефон на Лора и й позвъни, за да обсъдят идеята й — как жените да бъдат елегантни в рамките на семейния бюджет.