Джеймс Паттерсон - Лош късмет

Конлан се насили да се усмихне, когато срещна погледа на Джак.

— Значи всичко е само заради парите? — попита той.

Предводителят на похитителите отново почука с писалката си върху листата и смръщи вежди.

— Нямам време за празни приказки, господин Конлан — сряза го Джак. — Ще ни сътрудничите ли, или не? Давам ви последен шанс.

Чарли Конлан реши, че трябва да си изясни за какво точно опитват да се спазарят с него.

— Оставете за секунда да си помисля — рече той и затърка брадичката си с върховете на пръстите си. — Хмм, м-даа. Мамка му, май няма изход, така ли?

Джак бавно измъкна белезниците от найлоновата кесия и се надигна от стола си. Заобиколи Чарли Конлан, застана зад гърба му и чевръсто, с професионална сръчност му надяна белезниците.

Конлан стисна челюсти, очаквайки първия удар. Беше преживял вадене на зъби с клещи. Надяваше се това дребно копеле, което се правеше на Наполеон, да няма много сила.

Обаче удар не последва.

Вместо това се чу някакво бързо прошумоляване и найлоновата кесия се оказа нахлузена на главата на Чарли.

После се чу шумът от развиването и залепването на изолирбанда. Налягането в кесията започна да се увеличава при дишането му заради силното уплътнение около врата му, стегнато като примка. Потта веднага започна да се отделя от порите на кожата му. Лентата от изолирбанд се впи в шията му подобно на мокра връв. Изпаднал в паника, той инстинктивно задиша още по-учестено, което само влошаваше още повече състоянието му.

— Малко е горещо там вътре, нали, корав задник? — ехидно го попита Джак през пластмасовата мембрана, предвидливо монтирана на кесията близо до ухото на Конлан.

Чарли Конлан започна да се задушава: „О, Господи. Не, за бога. Само не и това!“

Джак седна на стола си, прозина се и кръстоса крака, докато отсреща Конлан вече започваше да се мята в конвулсии. След броени секунди, сторили се цяла вечност на Чарли, предводителят на похитителите погледна часовника си.

— Искаш ли да се подпишеш за моята програма „Кеш срещу кислород“? — попита той. — За да не ти дойде твърде нанагорно.

Найлоновата кесия прошумя силно в ушите на Чарли, когато закима усърдно.

Джак се пресегна през масата и изведнъж свеж въздух навлезе в кесията, когато той проби с пръста си малка дупка в нея.

— Мислех си, че „Бийтълсите“ са ти повлияли, Чарли — рече Джак усмихнат, докато трополеше с пръсти по масата. — Хайде! Не си ли спомняш? „Няма нищо по-хубаво от свободата“?

Конлан простена и клюмна глава върху масата. Листата се плъзнаха под брадичката му. Върху тях се озова и писалката.

Заедно с нахлуващия в него живителен кислород две мисли споходиха замаяния мозък на Чарли Конлан, докато повдигаше писалката. Първата беше молитва. А втората — ругатня.

„Мили боже“.

„Ние сме напълно прецакани“.

Току-що бях приключил разговора си по телефона с Мейв и си мислех: „Господи, имам нужда да чувам гласа й много повече, отколкото тя — моя“.

В този момент Стив Рено се отби при нас, в превърнатата в команден център каравана, понесъл картонена кутия със сандвичи и чаши с кафе. Подаде ми една от чашите и се здрависа с мен.

Познавах се със Стив от няколко полицейски операции. Подобно на повечето от най-високопоставените командири в нюйоркската полиция, този висок, дългокос и мускулест офицер от тактическите подразделения представляваше някаква странна аномалия. Никой не умееше да бъде по-търпелив и по-състрадателен от него, когато стоеше от външната страна на някоя яко барикадирана врата. И никой не беше по-бърз и по-решителен, след като я разбиеше още с първия си ритник. Стив Рено определено бе доста загадъчна личност. Засега можеше да се похвали с три брака и пет деца; живееше в Сохо, но караше пикап с окачен на задния прозорец стикер с мотото на морската пехота: Винаги предан.

Зад гърба му надничаха двама командоси от ФБР в черните униформи на Специалния отряд за бързо реагиране. По-ниският от тях имаше доста невзрачен вид и спокойно можеше да бъде взет за водопроводчик или учител. Само че светлозелените му очи зашариха чевръсто из цялата каравана и огледаха всичко — и мен в това число — със скоростта на светлината.

— Майк, това е Дейв Оукли от Отряда за спасяване на заложниците — представи ми го Стив. — Той е най-добрият от всичките все още живи командири на нашите тактически екипи.

— И дано си остане така, нали, Стив? Дано днес да няма издънки — рече шефът на командосите и се изсмя пресипнало, без нотка на радост, докато аз раздрусвах мазолестата му десница. — Каква е историята с новите ни приятелчета там вътре?