Джеймс Паттерсон - Лош късмет

— Моля ви, изведете веднага господин Нарди — заповяда раздразнено Дейв Оукли.

— А вие по-добре се вслушайте в думите ми! — сърдито му кресна Майк Нарди в отговор, докато придружаващият го с униформата на Екипа за бързо реагиране го избутваше навън. — Оттук отивам право при журналистите.

„Само това ни липсваше“, помислих си аз. Още едно подсилващо суматохата препятствие. Сякаш и без това нещата не бяха достатъчно объркани, та да се появи и това, което още повече ще ни върже ръцете.

Оукли замислено завъртя бейзболната си шапка на главата си. Докато шумно се изкашля в дланите си, притиснати една до друга, приличаше на кетчър в бейзбола, пропуснал скъпоценната секунда, тъй като само тогава можеше да улови летящата топка.

— Господи, вижте само каква картина се очертава тук! — възкликна Оукли. — Колко са дебели тези гранитни стени? Шестдесет сантиметра ли? А вратите са бронзови с дебелина над тридесет сантиметра. Не бях очаквал някога да ми се наложи да разбивам толкова голяма врата, при това бронзова.

— Дори и тези толкова скъпоценни прозорци имат каменни орнаменти. На всичкото отгоре няма съседни сгради, откъдето да прокопаем тунел. Та това място е истинска крепост. „Сейнт Патрик“ вероятно е най-подходящото място в целия град, където с шепа бойци можеш да удържиш щурма на цяла армия. А ние трябва да се промъкнем вътре, без да я взривяваме, без дори драскотина да остане след нас. Може ли някой да ми напомни защо въобще се залових с цялата тази работа?

— Заради тлъстите суми в договора — обадих аз. — Също както е и с нас, останалите.

Това бе неуместна шега, но при тези обстоятелства не бе необходимо да съм Били Кристъл 18 18 Известен холивудски комик, р. 1948 г., носител на наградите „Еми“. „Томи“. „Златен глобус“ и „Марк Твен“ за хумор. Известен и като остроумен водещ на церемониите по раздаването на Оскарите. — Б.пр. , за да се грижа как да намеря отдушник за надигащото се напрежение. Всички, дори и толкова мрачният Оукли, се разсмяха от сърце.

Защото ни оставаше само още един изход — да се разплачем.

Десет минути по-късно вече бяхме навън, сред ледено смразяващия въздух, загледани нагоре към величествената катедрала. Докато пристъпвахме край един от камионите на чистотата, Дейв Оукли заговори по своя хендсфри радиопредавател, като заповяда на снайперистите си да не държат на прицел незаменимите прозорци на параклиса на Светата Дева.

Сивеещата светлина хвърляше бледи сенки върху прозорците на катедралата на втория етаж и по дъговидния свод на главния вход. Фасадата на катедралата смътно напомняше за огромно човешко лице, помислих си аз — с разширени черни очи и много голяма уста, зееща от оскърбление и потрес.

Замрях, абсолютно неподвижен, и едва не измъкнах отново глока от кобура си, когато камбаните забиха. В първия миг си казах, че това навярно е още един коварен ход на похитителите, докато не сведох поглед към часовника си и не видях, че показва дванадесет.

Камбаните, несъмнено контролирани от някакъв таймер, свиреха мелодията на ангелския хор, благославящ Светата Дева, за да напомнят на суетящите се неверници от шумния градски център да се помолят с религиозно усърдие, каквото аз не помнех някой тук да бе проявявал. Макар и да не успя да подтикне хората да зашепнат молитви, биенето на камбаните накара полицаи, журналисти и зяпачи да притихнат.

Всеки продължителен звън отекваше като тревожна поличба от околните небостъргачи.

Докато оглеждах тълпата, ме осени едно хрумване.

Потърсих пазача на катедралата, господин Нарди, и го видях да разговаря с една млада жена до барикадата на Петдесета улица.

— Господин Нарди, къде се намират камбаните? — попитах го, след като се приближих до него и прекъснах разговора му с жената.

Той ме изгледа замислено, преди да ми отговори:

— В северната кула — отвърна и се намръщи недоволно.

Вдигнах очи към богато украсения с орнаменти каменен конус, висок колкото тридесет етажа. На височина около тридесетина метра забелязах позеленели от годините ивици, които ми се сториха като износени капаци от медна ламарина.

— Може ли да се проникне отвътре до площадката с камбаните? — попитах Нарди.

— Възможно е — кимна пазачът. — Запазена е витата дървена стълба от времето, когато са биели камбаните ръчно.

Изглеждаше доста рисковано, но ако трябваше по някакъв начин да проникнем вътре, може би щяхме да успеем тихомълком да откъртим няколко от тези медни ленти и да нахълтаме в катедралата.