Джеймс Паттерсон - Лош късмет

„Мили боже“, помисли си Джон Руни, като застана до олтара и се загледа в другите заложници. Някои от тях още плачеха. Почти по всяко лице бе изписан ужас, а очите им бяха широко разтворени.

Трудно можеш да разсмееш такава публика. Освен това не бе излизал на сцена от осем години, когато се снима в последния си филм. А дори и тогава всичките му шеги бяха репетирани до втръсване пред огледалото в студийния му апартамент в Кухнята на Ада 19 19 Жаргонно име на квартал в Манхатън, между Осмо авеню и реката Хъдсън. — Б.пр. .

Малкия Джон се настани на задния ред и махна с бухалката си като знак за начало на представлението.

Какво смешно, по дяволите, можеше да се измисли в тази непоносима обстановка? Но нима имаше избор?

— Здравейте, всички — опита се Джон Руни да сглоби някакво начало. — Благодаря ви, че дойдохте тази сутрин. Е-е-ето го и Джони!

Чу как някой наистина се засмя. Май че беше жена. Но коя бе тя? Наистина ли бе Юджиния Хъмфри? Браво на нея!

После Руни усети как нещо в него прещрака като електрически прекъсвач.

— Юджиния, здрасти, как го даваш, скъпа? — продължи той, като с мимики припомни за началните сцени от сутрешното й шоу. Сега Юджиния наистина се разсмя, с което увлече още неколцина от заложниците да последват заразителния й пример. Лицето на Чарли Конлан грейна в широка усмивка.

Руни се престори, че си гледа часовника.

— Доста дълга се оказа тази шибана литургия.

Разнесе се още смях.

— Знаете ли какво наистина мразя? — изрече Руни, като се заклати напред-назад пред олтара. — Какво по-мръснишко от това да отидете на погребението на някой приятел и да ви вземат за заложници?

Руни се подсмихна, докато публиката му още се смееше, като удължи максимално паузата за подсилване на ефекта. Все още се справяше забележително добре. Усещаше го с кожата си.

— Искам да ви кажа, събрали сме се тук, всички издокарани, малко натъжени за този, който ни е напуснал, ала все пак и донякъде щастливи, че не сме на негово място. А после какво става? Бум! Монасите покрай олтара измъкват пушки с подрязани дула и гранати.

Сега вече почти всички се смееха. Дори и неколцина от застаналите отзад похитители последваха примера им. Смехът отекна като вълна от каменните стени.

Руни запя един грегориански химн и се зае да имитира изваждане на пистолет. После направи ужасена гримаса, побягна и се скри зад олтара.

— Ето, вземете моите диамантени обици! — възкликна той, очевидно имитирайки Мерседес Фриър. После се завъртя върху мраморния под, докато гърчеше лице и скимтеше като ранено куче.

Като погледна към тълпата, навред видя усмихнати лица. Представлението му поне успя да накара всички да се поотпуснат. После зърна Малкия Джон в дъното на катедралата да се превива от смях.

„Смей се, задник — помисли си Руни, докато се надигаше. — Имам още доста в запас. Почакай само да чуеш вица за похитителя, който се качва на електрическия стол“.

От дъното на катедралата Чарли Конлан, бившата ярка звезда на рокендрола, се преструваше, че се залива от смях на шегите на Джон Руни, докато всъщност зорко оглеждаше похитителите един по един.

По протежението на задното перило бяха застанали шестима от тези чакали. Онзи едрият, Малкия Джон, беше тук, но предводителят им, Джак, заедно с още петима-шестима от останалите, не се виждаше никъде.

Докато заложниците продължаваха да се смеят на мимиките на Руни, Конлан се напрегна, за да си припомни нещо от армейското си обучение. Първо преброи гранатите, окачени на гърдите на похитителите. Огледа оръжията, които носеха, палките и бухалките им, както и издутините под расото на всеки от тях, докъдето вероятно стигаше бронежилетката на всеки похитител.

Плъзна се по скамейката на половин метър наляво, като се пазеше да не привлече вниманието на околните.

— Тод — прошепна той.

— Какво има? — промърмори на ухото му знаменитият куотърбек от „Ню Йорк Джайънтс“.

— Браун с нас ли е? — магнатът от търговията с недвижими имоти беше едър мъж, наскоро прехвърлил петдесетте, но все още изглеждаше в доста добра форма.

— Той си е глътнал езика — изрече футболистът. — Говори с Рубинщайн. Нека се опита да привлече кмета на наша страна.

Конлан се зарадва, че куотърбекът е с тях. От всичките заговорници този мъжага, висок метър и деветдесет и три, тежък сто и четири килограма, имаше най-големи шансове да се пребори с похитителите.

— Значи имаме напредък — промърмори Чарли Конлан с ъгълчето на устата си. — Заедно с Руни ставаме петима. Колкото повече, толкова по-добре.