Джеймс Паттерсон - Лош късмет

Сумата бе непосилно голяма за един човек, но ако се разделеше на броя на заложниците, се получаваше приблизително към два и половина милиона долара на човек — стойност, която не беше чак толкова стряскаща.

Всъщност се изненадахме от готовността на тези хора да си платят откупите.

Семействата на знаменитостите ми дадоха телефонните номера на счетоводителите си, дори още преди да се представя. Повечето от агентите на холивудските таланти, с които ми се наложи да разговарям, не се поколебаха нито за миг да предложат парите на своите агенции в полза на най-доходоносните си клиенти. Три инвестиционни банки работеха извънредно, за да организират всички електронни трансфери на сумите. Един адвокат от Бевърли Хилс дори ми поиска телефонния номер, чрез който да може се свърже пряко с похитителите, за да улесни договарянето на подробностите по откупа на клиента си.

Ситуацията ми се струваше малко странна, но бях принуден да се съглася с това, което Джак ми каза, преди да ми продиктува исканията си: тлъстите котараци с готовност ще платят колкото им поискаш, само и само да не пострадат.

Излязох от караваната за глътка чист въздух, от която отчаяно се нуждаех, и първото, което ме посрещна, бе силното бръмчене на дизеловите генератори. Полицаите бяха докарали половин дузина от преносимите платформи, използвани за осветяване на местопрестъпленията. Сега катедралата грееше отвсякъде, сякаш се намирахме на „Таймс Скуеър“. За секунда сцената ми напомни за още един дразнещ нюйоркски феномен: всичко наподобяваше снимачна площадка с паркираните каравани, блокираните улици и ярките светлини, заливащи погледа, накъдето и да се обърнеш.

Време бе да отскоча до микробуса, използван като павилион за храна и напитки, помислих си аз. Да видя дали ще мога да преглътна няколко хапки.

Докато крачех на изток по Петдесета улица, видях, че страните на катедралата също бяха осветени. По това време тук би трябвало да се разхождат семейни двойки, хванати под ръка. Розовобузести посетители от цялата страна и от целия свят да отпиват от чашите си с горещо какао, а лицата им да се озаряват от усмивки, когато зърнат сиянието на обредните свещи иззад прочутите прозорци с цветни стъкла.

На покрива над северозападния ъгъл на „Сакс от Пето авеню“ забелязах един неподвижен снайперист от ФБР.

Цялата обстановка изглеждаше нереална и налудничава.

А най-налудничавото беше, че тези маниаци бяха сигурни, че ще се измъкнат безнаказано.

Но как? Всеки сантиметър от катедралата бе взет на прицел от снайперистите. Дори въздушният трафик бе отклонен, за да не се опитат похитителите да избягат с хеликоптер, колкото и невероятен да изглеждаше този вариант. А както спомена Оукли, командирът на Отряда за спасяване на заложниците, тази църква е била построена преди сто и петдесет години най-отгоре на монолитната скала, върху която се извисяваше Манхатън. Така че бе невъзможно да се прокопаят подземни тунели, за да се измъкнат през тях.

Опитах се да се успокоя с мисълта, че похитителите нямат докрай разработен план за бягство, че Джак ще действа импровизирано, когато го притиснем отвсякъде.

Но докато стоях на студената и пуста улица, си припомних, че всичко случило се досега подсказваше точно обратното. Дързостта на действията им, увереността, че ще направим това, което ни наредят. Все повече се налагаше убеждението, че похитителите знаеха нещо, което щеше да им помогне да се измъкнат оттук — криеха някаква тайна, която ние дори не подозирахме.

Тъкмо потривах дланите си, за да се постопля, когато звънна мобилният ми телефон.

Напрегнах се, готов да приема поредното съобщение по линията с Джак. Все едно трябваше да посрещна бейзболна топка, летяща със сто и петдесет километра в час право към челото ми.

В този миг осъзнах, че не звъни служебният ми телефон, а личният. Учудено присвих очи, като видях номера, изписан върху малкия екран. Беше на дядо ми Шеймъс.

Сякаш и без това си нямах достатъчно грижи.

— Шеймъс, зает съм. Защо се обаждаш? — изрекох вместо поздрав към дядо си. Може би не беше най-топлото приветствие, но точно в този момент не преливах от радостно коледно настроение. Освен това всеки разговор с дядо ми, макар той вече да бе навършил седемдесет и четири години, представляваше за мен истинско сражение. Ако не заемеш веднага отбранителна позиция, жив ще те изяде.

— Е, и аз се радвам да те чуя, млади Микеал — каза Шеймъс.