Джеймс Паттерсон - Лош късмет

— Не сънуваш, ангел мой — прошепнах в ухото й, като внимателно приседнах на леглото до нея. — Можеш да избираш между два сандвича с двойна порция лук.

Макар че Мейв изяде само половината от чийзбургера и не повече от една четвърт от сладкиша, бузите й леко се обагриха с по-здравословен цвят, докато побутваше настрани омазнената хартия.

— Помниш ли среднощните ни щуротии? — попита тя.

Усмихнах се. И двамата работехме втора смяна по времето, когато започнахме да излизаме заедно. Отначало завършвахме вечерите си с посещение в някой бар, но това скоро ни омръзна, затова започнахме да се отбиваме в местния магазин за видеокасети и в денонощния супермаркет, където се насочвахме право към гондолата със замразените храни. Пилешки крилца, пица, моцарела… — все здравословна храна . Правилото беше: вземай всичко, което ти душа иска , стига да можеше да се претопли в микровълновата печка, за да го изядем пред телевизора, докато гледаме някой стар филм.

Господи, какви страхотни времена бяха. Понякога оставахме край масата, след като приключвахме с храненето, просто така, за да си бъбрим. Не искахме това блаженство да има край, така че се случваше да осъмваме, докато птиците не запеят отвън пред прозореца на спалнята.

— Помниш ли колко работа ти отварях? — попитах я.

Мейв тогава работеше в травматичното отделение на медицинския център „Джейкъби“ в Бронкс, точно зад ъгъла, където именно се намираше Четиридесет и деветият полицейски участък.

При всяка от обиколките си аз направо прибирах насила страдащи хора от улиците и ги влачех в спешния кабинет, където дежуреше тя, само за да имам възможност пак да я видя.

— А помниш ли как те прегърна онзи едър бездомник с изпопадалите зъби, когото веднъж доведе? — засмя се Мейв. — Какво каза тогава той? „Ти, човече, не си като останалите тъпи шибани ченгета. Теб наистина те е грижа“.

— Не, не беше точно това — поправих я аз и се засмях заедно с нея. — Той ми рече: „Човече, ти си най-готиният бял шибан глупак, когото някога съм срещал“.

Клепачите й се затвориха и смехът й секна. Просто така. Сигурно преди да дойда бе взела някакво успокоително, което сега бързо я унесе в дълбок сън.

Стиснах нежно ръката на Мейв. После се надигнах от леглото й, колкото можех по-тихо. Разтребих мазните кесии и пластмасовите чаши, опънах чаршафа до раменете й, сетне коленичих до нея.

В продължение на повече от десет минути гледах как се повдигаха и спускаха гърдите на жена ми. Странно, но за пръв път не изпитах обичайния гняв към света или към Бог. Обичах я и винаги щях да я обичам. Изтрих сълзите си с ръкавите си, преди да се наведа над нея.

— Не забравяй, че ти ме промени завинаги — прошепнах в ухото на Мейв.

Щом излязох от болницата, първата ми работа бе да се обадя по мобилния на Пол Мартели, за да проверя дали има новини.

— Все още нищо — успокои ме той. — Почини си. Похитителите засега си кротуват. Не се безпокой, имам номера на мобилния ти.

— Нед Мейсън още ли е там? — поинтересувах се аз.

— Тук някъде е. Не се безпокой, Майк.

Реших да последвам съвета на Пол Мартели. Обърнах колата на сто и осемдесет градуса, после свих наляво по Шестдесет и шеста улица и продължих на запад, за да отида да нагледам хлапетата.

Още докато бях в болницата при Мейв, бе започнал кротко да вали сняг. И сега, докато карах колата покрай стените на къщите от кафяв пясъчник или преминавах през тунелите под Сентръл парк, навред прехвърчаха снежинки като пудрата захар, с която посипваха коледния пудинг.

„Този проклет град — помислих си аз и поклатих глава — е решил да разбие сърцето ми на милион късчета с непрестанните си усилия да се придържа към старомодните коледни традиции“.

Къде се дяна толкова прехваленият прогрес, когато действително се нуждаем от него?

Включих радиоприемника, настроен на УКВ, който бе монтиран на арматурното табло под полицейския. Тутакси се разнесе песента „Сребърните камбани“. Едва не изпразних глока в арматурното табло, когато коледната мелодия свърши и след нея се чуха първите трели на още по-нежната мелодия „Звън-звън звънчето, чуй го звънчето“.

Завъртях яростно копчето за настройката на каналите. От съседната рок станция ме приветства с оглушителен рев току-що започналото там пътуване по „Магистралата към Ада“ на „Ей Си/Ди Си“. Това вече беше нещо по-поносимо. Нищо чудно в най-скоро време да ми стане любимата песен! Усилих звука докрай и го оставих така, докато стигнах до вкъщи.