Джеймс Паттерсон - Лош късмет

Шеймъс стисна устни и се замисли.

— Ще се опитам — заяви с мелодраматично въодушевление.

Пристъпих към другия край на кухнята и грабнах разписанието със задачите за деня. Когато вдигнах понито, забелязах, че му липсва опашката.

— Включи отново ютията, Шеймъс, става ли? — помолих го и поставих понито обратно върху кухненския блок. — Ако не го поправим, Бриджет ще убие и двама ни.

Когато се озовах отново сред лудницата пред катедралата „Сейнт Патрик“, заварих още две каравани от Отряда за спасяване на заложниците към ФБР, паркирани до караваната на нюйоркската полиция. С всички командни автобуси и каравани сцената започваше да прилича на огромен панаир.

Панаир сред паркинга на Ада.

Първо се обадих на шефа си, командира Уил Матюс, а после и на другите преговарящи. Все още нямаше новини от похитителите. Нищо ново от Джак.

Затова си налях още една чаша кафе, вероятно дванадесетата за днес.

Мразех тази част — чакането, чувството на безпомощност. Именно това бе една от причините да се преместя от Екипа за преговори за спасяване на заложници в отдел „Убийства“ към нюйоркската полиция. В този отдел никога, пито за секунда дори, не оставаш без работа. Винаги има стотици неща за въртене и безброй варианти, за да изпробваш търпението и нервите си.

Отпуснах се рязко върху люлеещия се стол. Все пак можеше да се намери нещо, което да ми помогне да се спася от потискащото очакване, което едновременно с това да ни бъде от полза.

Открих командир Уил Матюс да седи край масата в дъното на караваната, стиснал в ръка чаша газирана вода.

— Слушай, шефе — подех аз, — помниш ли какво ти казах за Каролайн Хопкинс? Не мога да се отърся от подозрението за така наречения инцидент. Ресторантът „Л’Арен“, където това се е случило, е само на три преки от тук. Мисля да прескоча дотам, за да поговоря с кухненския персонал.

Уил Матюс потри очите си и кимна:

— Добре. Ако това ще те направи щастлив, имаш на разположение двадесет минути, за да видиш какво можеш да изкопаеш. Но после веднага си довлечи задника обратно тук.

Потупах джоба си.

— Вземам мобилния си телефон. Както и зарядното устройство за него.

Наскоро разигралата се там трагедия, както и обсадното положение по улицата навярно бяха охладили желанието на нюйоркските богаташи и знаменитости да посещават ресторанта „Л’Арен“. Когато влязох в него откъм Мадисън авеню, вътре нямаше никакви посетители. Мраморните стъпала, по които се изкачих до преддверието, бяха украсени с килим в червено, бяло и синьо, което изглеждаше повече френско, отколкото американско. От двете страни на стъпалата се издигаха пищни пирамиди от лимони и ябълки върху кутии за бутилки с шампанско в ретро стил.

Може би в някоя друга вечер елегантността на интериора не би ми се сторила толкова дразнеща и неуместна. И ако последните няколко часа не бяха изпълнени с такова напрежение, арогантността, която се излъчваше от високия салонен управител, издокаран в безупречен смокинг, вероятно нямаше да ме изпълни с толкова силен гняв.

Щом ме завари да разлиствам книгата с резервациите, дебела колкото най-обемистите речници в някоя библиотека, чернокосият къдрав французин ме изгледа, сякаш току-що бе погълнал развалена мида.

— Кухнята е затворена — процеди той и отново се зае да вписва нещо в бележника си.

Затворих масивния том и тръшнах отгоре полицейската си значка. Останах доволен от удивлението, което се изписа на лицето му.

— Е — рекох му аз, — вече е отворена.

Ала щом му обясних, че съм тук, за да разследвам инцидента с Първата дама, салонният управител моментално ми подаде една визитна картичка.

— Джилбърт, Де Уит и Раби са нашите адвокати. Ще трябва да пренасочите разследването си към тях.

— Брей, това наистина ще се окаже полезно — размахах картичката под острия нос на салонния управител. — Само че аз не съм от застрахователната компания. А съм от отдел „Убийства“. Или сега ще говоря с кухненския персонал, тук, неофициално, или ще позвъня на моя шеф, за да пристъпим към официалната процедура. Ако ще го караме според правилата, всички тук трябва да бъдат призовани да се явят в най-близкия участък. Разбира се, знам, че всеки от персонала притежава редовно имигрантско разрешително за престой и работа в страната, което ще е необходимо за идентифицирането му. Хрумна ми още, че няма да е зле да поискаме и Министерството на правосъдието да се намеси в случая. Нали знаете как стават тези неща? Ще трябва да се свържем с ФБР и с данъчната служба. Пазите ли данъчните декларации за „Л’Арен“ от последните шест години? Едва ли е нужно да уточнявам, че същото се отнася и за данъците на личните ви доходи.