Джеймс Паттерсон - Лош късмет

— Това всъщност е най-мъчителната фаза — завърши командирът Уил Матюс. — Да седиш и нищо да не правиш.

— Здравей, Майк — обади се Мартели, след като се надигна от стола си. Макар че беше тук от самото начало на обсадата, изглеждаше бодър и пълен с енергия. — Нищо лично, но ми се виждаш доста скапан. Защо не се махнеш за малко? Тези шегобийци ни успокоиха, че поне за няколко часа няма да ни безпокоят, а когато го сторят, ние — и което е по-важно, самите заложници вътре, — ще се нуждаем от твоето спокойно и хладнокръвно съдействие.

— Той има право. Почини си. Трябваш ни спокоен и хладнокръвен — намеси се командирът Уил Матюс. — Това е заповед, Майк.

След всичко случило се и цялата тази бъркотия изпитвах силно желание да видя Мейв. Казах си, че Центърът за лечение на рака към нюйоркската болница е само на двадесет преки оттук. Нямаше да ми отнеме много време да прескоча дотам.

Трябваше да я видя, за да се успокоя и да освободя поне малко от натрупаното напрежение.

Преди да премина през пропускателния пункт, оставих на Мартели номера на мобилния си телефон и си взех полицейската карта. Безброй репортери, продуценти, кореспонденти и техници се бяха струпали по двата тротоара на блокираното Пето авеню заедно с една сбирщина от лекомислени фенове, по-конкретно дедхедс, стискащи в ръце билетите за поредния концерт на Джери Гарсиа 21 21 Музикант, прочут като страхотен китарист и фронтмен на рок групата „Грейтфул Дед“ (1942–1995 г.). Дедхедс, или буквално „мъртвешки глави“, е жаргонно название за феновете на тази група. — Б.пр. , посветен на завръщането му от гроба.

Наложи се да събудя един оператор, който дремеше в сгъваемия си стол точно пред синия ми „Шевролет Импала“. Метнах се вътре и подкарах към болницата.

Всъщност спрях на два пъти. Първо се отбих в едно от онези шумни места, наричано „Бъргър Джойнт“ във фоайето на хотел „Льо Меридиен“ на Петдесет и седма улица. След броени минути изскочих от там с кесия от омазнена кафява амбалажна хартия.

Другото ми спиране бе пред „Хлебопекарницата на Ейми“ на Девето авеню, откъдето излязох с още една кесия.

Включих светлините и сирената още щом взех левия завой по Парк авеню. Докъдето достигаше погледът ми в северна посока, се виждаха само греещи коледни звезди и бели светлини. Над въртящите се врати на блестящите стъклени небостъргачи висяха обемисти венци от зеленика, както и по лъснатите до блясък месингови врати на луксозните жилищни сгради, покрай които преминавах по пътя си към центъра.

Докато шофирах, често отклонявах поглед, макар и само за миг, към внушителните старомодни здания, добре осветени въпреки изпаренията, надигащи се от авенюто към проблясващите дървени стени, подаващи се изпод богато украсените навеси.

Като чаках на светофара на кръстовището с Шестдесет и първа улица, видях как портиер с висока шапка съпроводи бледа, ослепително красива брюнетка с палто от норка до глезените и малко момиче в червено наметало от шотландско каре до застланата с плюш кожена задна седалка на очакващия ги „Мерседес“.

Тази празнична красота, която виждах, накъдето и да се озърнех, ме накара да изпитам болезнено чувство на вина. Напоследък бях толкова съсипан и нещастен, че дори не бях купил коледна елха.

„Не е чудно, че толкова много хора се самоубиват тъкмо по празниците“ — замислих се, докато извих рязко край този „Мерцедес CL 55“ и поех зад ъгъла. Коледата би трябвало да те изпълва със задоволство, с безкрайна радост и благодарност за преживяната любов и хубавите мигове през изминалите години.

Да бъдеш равнодушен беше навярно невъзпитано.

„Да бъдеш потиснат по това време на годината — мислех си, докато настъпвах докрай педала за газта по студената, чернееща се улица, — да си изпълнен с тъга е все едно да си извършил непростим грях“.

Когато пристъпих през отворената врата на болничната стая, моята скъпа Мейв лежеше със затворени очи.

Но явно обонянието й определено си беше съвсем наред, защото се усмихна, когато поставих контрабандно внесените книжни кесии с храна върху нейния поднос, боядисан в тъмносиво.

— Не — заговори тя с характерния си дрезгав тон. — Не мога да повярвам. Истина ли е?

Взех пластмасовата чаша за вода и я накарах да отпие малко. Очите й се насълзиха заради болката, когато се изправи в леглото. Също и моите.

— Надушвам чийзбургери — каза тя с ужасно сериозен тон. — Ако това е сън и си ме събудил, не отговарям за последствията, Майк.