Джеймс Паттерсон - Лош късмет

— И какво ще предприемем? — попита куотърбекът.

— Засега това е тайна само между нас двамата. Нали помниш, че ни претърсиха и ни прибраха мобифоните и портфейлите?

Изчака Руни да разкаже поредната си шега.

— Пропуснаха да ми вземат пистолета, двадесет и втори калибър, скрит в ботуша ми — прошепна му Конлан.

Ето, каза го. Нямаше пистолет, но едно от правилата за оцеляване беше да се поддържа духът на хората, да им вдъхне надежда и да ги мотивира към действие в най-подходящия миг.

Конлан погледна към олтара, откъдето се чуха още ръкопляскания. Руни се покланяше. Шоуто бе свършило.

— Значи ще действаме — прошепна въодушевено куотърбекът между ръкоплясканията. — Ти само кажи кога. Ще го направим. Ще ги смажем.

Чистника потръпна от отвращение, докато опипваше с ръкавицата си стената зад уличния телефонен автомат в будката на северозападния ъгъл на Петдесет и първа улица и Мадисън авеню. Очите му се насълзиха от възкиселото зловоние на застояла урина, лъхащо откъм основата на колоната за телефонния апарат. Къде, по дяволите, беше устройството?

„На най-неудобното място“ — помисли си той, докато пръстите му най-после напипаха скритата в найлонова кесия жица зад стоманената кутия.

„Още едно късче от мозайката“ — отбеляза той, докато свързваше апарата на телефонната компания към двата скрити цветни проводника. Преди три седмици неговите момчета успяха тайно да изтеглят телефонните проводници през водосточната тръба от партера на катедралата към отвора, пробит там за кабелите на телефонната инсталация, а оттам ги продължиха до уличния автомат. Имайки пълното основание да очакват, че всички мобилни телефони и кабелни телефонни мрежи в района ще бъдат подслушвани, те решиха да си прокарат своя, никому неизвестна линия за свръзка.

Преди да приближи слушалката до ухото си, Чистника погледна часовника си.

Точно в 6 часа се чу пращене по импровизираната телефонна линия, докато един от похитителите от другия край свързваше към нея обикновена деветволтова батерия, за да я захрани. Вместо да разчитат на най-върховните постижения на модерните комуникации, те предпочетоха да надхитрят онези задници, като заложат на много по-остарелите, но сигурни класически методи. Той бе обмислил всички етани на плана чак до драматичната кулминация и измъкването от катедралата — главозамайващо дързък финал, както сам си признаваше.

Чистника започна тихичко да подсвирва мелодията на химна „О, елате всички вие при Младенеца“ — любимата му коледна песен.

— Къде си, Джак?

— Къде бих могъл да бъда? Как изглеждат нещата отвън? — заговори го Джак.

— Когато изпрати първата група заложници — отвърна с усмивка Чистника, — те направо се шашнаха и не знаеха какво да правят. Същото беше и с освобождаването на Хопкинс. Още клатят глави от недоумение.

— Ето това исках да чуя — зарадва се Джак.

— Как вървят интервютата с тузарите?

— Много обещаващо. Събрахме доста информация — докладва Джак. — Въпросът сега е дали силите на реда ще останат шашнати достатъчно дълго, за да имаме време да изпълним плана.

— Съдейки по видяното досега — засмя се Чистника, — ще има да си чешат недоумяващо главите чак до следващата Коледа.

— Извинявай, че не ми е толкова смешно — студено отсече Джак, — но има причина. Нещата оттук хич не изглеждат чак толкова розови с всички онези оръжия отвън, насочени към нас.

— Всеки един от нас си има определена роля в тази игра, Джак — опита се да го успокои Чистника. Много добре знаеше, че Джак — партньорът му в престъплението — беше роден невротик. Което не беше най-привлекателното му качество.

— Хубаво, но ако бях на твое място, щях да се подсигуря допълнително, та да не сгафя с репликите — додаде Джак със заплашителна нота, преди да прекъсне връзката по тайната телефонна линия.

Следващия път, когато вдигнах поглед от бележките, които съставях за преговорите с Джак, видях през малкия прозорец на импровизирания ни команден център, че навън бе започнало да притъмнява. Времето се бе изнизало съвсем неусетно. Пол Мартели говореше оживено по съседния телефон. Нед Мейсън дежуреше до третия телефон. Още дузина полицаи работеха с лаптопите си, включително и Стив Рено.

Надигнах се и главата ми се опря о ниския таван, когато се опитах да се протегна в целия си ръст — метър и осемдесет и осем.

Исканията на похитителите бяха изпратени в главната квартира на ФБР в центъра на Ню Йорк — на „Федеръл Плаза“ 26. Екипът от специалисти на ФБР, който разследваше финансови и данъчни измами на така наречените „бели якички“, усилено обработваше данните. Общата сума на откупа възлизаше на почти осемдесет милиона долара.