Скотт Мариани - Пророчеството

Чарли и булката бяха сред танцуващите двойки на ливадата. Когато го позна, Бен се усмихна. Ако не се броеше смокингът, приятелят му почти не се беше променил. Оркестърът засвири старо джазово парче, което му беше смътно познато — Глен Милър или Бени Гудман. Медните инструменти блестяха на слънцето.

Бен остана леко встрани, заслушан в музиката, докато очите му наблюдаваха хората и регистрираха всичко в тази празнична сцена. Припомни си собствената си сватба само преди няколко месеца. Ръката му инстинктивно посегна към златната халка, която носеше на тънка кожена каишка около врата си. Попипа я през фината памучна материя на ризата, докато със силата на волята си се опитваше да спре извиращите в съзнанието му спомени — онези, лошите, от деня, в който всичко това бе приключило за него.

В един миг цялата сцена изплува пред очите му. Той примига, за да прогони образа, да го отпрати в сенките на душата си. Но знаеше, че образът ще се върне.

Танцът свърши. Чуха се аплодисменти и още смях. Чарли видя Бен и му махна. Целуна своята булка и я отпрати сред група весело дърдорещи приятелки край тентата. Оркестърът подхвана ново парче. Чарли притича до Бен, широко усмихнат и видимо развълнуван.

— Доста различно изглеждаш в цивилни дрехи — отбеляза Бен.

— Мислех си, че няма да дойдете, сър. Радвам се да ви видя. От няколко дни се опитвам да се свържа с вас по телефона.

— Получих съобщението ти. И ми говори на Бен, стига с това „сър“!

— Хайде, добре дошъл, Бен.

— Добре заварил — отвърна Бен, като приятелски тупна Чарли по рамото.

— Е, как я караш? — попита Чарли. — Как вървят нещата ти?

— Доста време мина — каза Бен, избягвайки въпроса.

— Кажи-речи, пет години.

— Честита женитба! Радвам се за теб!

— Благодаря. Много сме щастливи.

— Хубава къщичка си имате.

— Това тук ли? — С широк замах Чарли посочи голямата къща и зелените ливади на имението, които стигаха едва ли не до хоризонта. — Сигурно се шегуваш. Всичко е на родителите на Ронда. Те плащат и сватбата. Знаеш как е, единствена дъщеря и така нататък. Малко се поувлякоха, ако питаш мен. Гледат да се изфукат с парите си. Ако зависеше от нас с Ронда, щяхме да се разпишем в гражданското и после да изпием по бира с приятели в най-близката кръчма. — Той се усмихна умилено. — А с теб какво става, Бен? Ти реши ли се най-после?

— Да се реша?

— Разбираш какво имам предвид: нормален живот, жена и деца, такива работи.

— Аха! — Бен се поколеба. Е, какво пък? Нямаше смисъл да се преструва. — Да, ожених се — каза тихо той.

Очите на Чарли блеснаха.

— Супер! Браво, човече! Кога?

Бен не отговори веднага.

— През януари.

Чарли се огледа.

— С теб ли е?

— Няма я — отвърна Бен.

— Колко жалко! — каза Чарли, видимо разочарован. — Много бих се радвал да ни запознаеш.

— Няма я вече — добави Бен. — Няма я на този свят. — Думите излязоха от устата му по-рязко, отколкото искаше. Все още му беше трудно да ги изговаря.

Чарли пребледня. Погледна към обувките си и помълча няколко секунди. Накрая попита шепнешком:

— Кога се случи?

— Преди пет месеца. Наскоро, след като се оженихме.

— Господи! Не знам какво да кажа…

— Не е нужно да казваш нищо.

— А ти как си? — попита неловко Чарли. — Как се справяш?

Бен сви рамене.

— Имам и добри, и лоши дни. — Споменът за студения допир на браунинга върху челото му беше още пресен.

— Как се случи? — попита Чарли след още една дълга пауза.

— Наистина не ми се говори.

Чарли изглеждаше натъжен.

— Чакай да ти налея едно питие. Мамка му, това е ужасно! Исках да те помоля нещо, но сега вече…

— Няма значение. Казвай! Какво има?

— Да поговорим насаме. Ще се опитам да намеря някое тихо местенце.

Бен го последва през ливадата покрай тентата и тълпите гости, които дърдореха шумно помежду си и пиеха шампанско.

— Много хора са дошли — отбеляза той.

— Повечето са от страната на Ронда — отвърна Чарли. — Аз не познавам почти никого на този свят, ако не броим момчетата от полка. А пък Ронда не искаше военни. — Той завъртя театрално очи.

— Това там не е ли брат ти?

Чарли го изгледа смаяно.

— Поне от седем години не си виждал Винс — каза той. — А пък двамата никак не си приличаме. Как, по дяволите, го позна?

— Никога не забравям лица — каза с усмивка Бен.

— Което си е вярно, вярно си е.

До тентата беше застанал келнер и предлагаше питиета на сребърен поднос. Той подаде на Бен и Чарли по чаша шампанско. Бен поклати глава и протегна ръка.