Скотт Мариани - Пророчеството

Шофьорът вдигна рамене и извади деветмилиметровия пистолет от кобура под сакото си. Русият го грабна от ръката му, отвори със замах вратата и спусна крак.

Жената го спря.

— Кротко и дискретно, разбрахме ли се? Искам чисто свършена работа.

— По дяволите с твоята дискретност! — излая той. — Аз викам…

— … да изчакаме! — повтори тя, като му хвърли такъв предупредителен поглед, че той омекна.

В този момент чуха шума на мотоциклета.

Беше точно полунощ.

Недалеч от залива Голуей, на западното крайбрежие на Ирландия

Две минути по-късно, 22:02 ч. местно време

Бен Хоуп бе прекарал дълго време в притъмнялата стая — достатъчно, за да се стопят бучките лед в уискито му, докато погледът му се рееше навън през прозореца. Слънцето залязваше над Атлантика, небето беше наситеночервено с тънки оранжеви ивици — с падането на нощта откъм запад се задаваха облаци.

Той гледаше вълните, които се разбиваха в черните скали, хвърляйки пръски и пяна във въздуха. Лицето му беше каменно, но мислите му препускаха, а душата му преливаше от болка, която дори уискито не бе в състояние да притъпи. Спомени и картини нахлуваха в съзнанието му; той не можеше, а сякаш и не искаше да ги спре. Мислеше си за своя живот. За нещата, които съжаляваше, че е вършил. За нещата, които съжаляваше, че никога вече няма да може да върши. За празнотата на бъдещето, което го очакваше — единственото, което можеше да си представи. За самотните си дни, които преминаваха в самотни нощи.

Може би не беше длъжен да преживее всичко това.

Бутилката стоеше на ниската масичка пред него. Уискито беше хубаво, малцово, десетгодишно. Същия следобед бутилката беше пълна. А сега на дъното бяха останали само два пръста.

Отстрани до бутилката имаше положена Библия. Стара, с кожена подвързия, износена от употреба. Той познаваше добре тази книга.

А до Библията лежеше пистолет. Деветмилиметров „Браунинг“, доста ползван, но почистен и смазан, с тринайсет лъскави патрона в пълнителя и един в цевта. Лежеше там от часове, зареден и поставен на предпазител; гладкият меден връх на най-горния куршум беше изравнен с цевта, а капсул-детонаторът отзад на гилзата беше изложен под вдигнатия нагоре ударник, готов и очакващ неговото решение.

Един куршум му трябваше — нищо повече.

Някъде в притъмнялата стая се чу телефонен звън. Бен не помръдна. Остави го да звъни и от другата страна се отказаха.

Времето минаваше. Слънцето се бе плъзнало надолу в океана. Вълните бързо потъмняха, падна нощ, от стъклото на прозореца го гледаше втренчено собственото му отражение.

Телефонът отново зазвъня.

И този път той не помръдна. След половин минута звъненето престана; в стаята се чуваше само далечният тътен на Атлантика.

Бен се извърна от прозореца и пристъпи към ниската масичка. Остави празната чаша и протегна ръка към пистолета. Вдигна го и претегли с длан плътната стомана. Няколко дълги мига гледа неподвижно оръжието, което отразяваше с гладката си повърхност лунната светлина. Свали предпазителя.

Бавно обърна пистолета към себе си, докато дулото го погледна в очите. Стисна го здраво в изпънатите си ръце, с палец на спусъка. Приближи го до лицето си. Усети хладната целувка на стоманата върху челото си. Затвори очи. В съзнанието си продължаваше да вижда лицето й, както обичаше да си я спомня — усмихната, красива и пълна с живот, щастие и любов.

Толкова ми липсваш , каза й мислено той.

После въздъхна.

Не днес. Днес не е подходящ ден.

Той свали оръжието и известно време постоя в тъмното; ръката с пистолета висеше отстрани до бедрото му. Сложи го на предпазител, постави го обратно на ниската масичка и излезе от стаята.

Корфу

00:03 ч. местно време

Косите на Зоуи Бредбъри се развяваха от прохладния нощен въздух, докато големият скутер „Сузуки Бъргман“ я носеше по виещия се селски път.

Тя забеляза мощните фарове на колата зад нея, които осветяваха пътя далеч напред. Фаровете примигнаха. Кой ли можеше да бъде? Някой подпийнал гост, който последен си бе тръгнал от партито й?

Странно, каза си Зоуи. Докато затваряше капаците на прозорците и заключваше вратите на вилата, не бе забелязала никакви изостанали коли.

Тя даде газ и увеличи скоростта. От двете й страни профучаваха стволове на дървета, вятърът изпълваше дрехите й и я дърпаше за косите, но фаровете в огледалото останаха далеч назад.