Скотт Мариани - Изгубената реликва

И се вцепени, втренчена в снимката на младия мъж, който й се усмихваше от страницата на вестника.

Беше Джейми Листър. Заглавието гласеше: „Държавен служител убит при престрелка в Париж“. Пулсът на Дарси леко се ускори и тя зачете материала:

Френската полиция започна официално разследване вчера след смъртта на британски младши държавен служител, Джеймс Листър, 29-годишен, вследствие на брутално нападение в Париж по-рано тази седмица…

— Младши държавен служител — промърмори Дарси и продължи да чете.

… предполага се, че убийството на мистър Листър е резултат на объркана самоличност…

— Аха… как ли пък не.

… Засега остава неидентифициран трупът на другия мъж в автомобила. Полицията също така издирва жена, забелязана да излиза от колата при инцидента. Филип Ру, служител на френското Министерство на правосъдието, призовава гражданите, които могат да предоставят информация по случая…

Дарси си спомни Паоло Буитони и гърлото й се сви. Погледът й се премести върху следващото съобщение, озаглавено: „Тенис клуб в траур“.

„Всички сме съкрушени от трагичната новина“ — каза Едуард Харингтън, секретар на престижния лондонски Куинс Клъб, в който Джеймс Листър членува от четири години. „Джейми беше нещо повече от популярен член на клуба ни и талантлив тенисист. Смятах го за близък личен приятел. Ще ни липсва много.“

Дарси вдигна очи от вестника.

— Борг… — промърмори тя.

Ето защо беше избрал името. Горкият Джейми.

Челото на Дарси се сбърчи. Мислеше на бързи обороти. После си даде сметка за нещо друго.

— Куинс… — каза тя гласно.

— Какво? — Бен се събуди.

— Монетата — отговори тя. — Образът на кралицата на монетата.

— За какво говориш?

— В колата. В Париж. Не е имал предвид пари. Опитвал се е да ми каже името на тенис клуба, в който членува.

Бен доби объркан вид. Дарси не му обърна внимание. Прехапа устни, не преставаше да разсъждава трескаво. Защо? Защо?

В един момент погледът й спря върху зелената армейска чанта на седалката до Бен.

— О, боже! — възкликна. — Това е! Всяко шкафче си има номер, нали?

Бен започваше да схваща. Обърна вестника и прочете набързо материала.

— Листър. Онзи от МИ6.

— Преди да умре, се опита да ми каже някакво число. С пръсти, ето така. Число, което може да се покаже с една ръка. — Едно, пет, три — добави тя. — Сигурна съм.

Бен остави вестника на масичката.

— Умирал е — каза Бен. — Мозъкът му е изключвал. Виждал съм хора, които правят странни неща в последните си мигове. Не бива да го приемаш безрезервно.

Дарси поклати упорито глава.

— Не беше просто агония. Гледаше ме право в очите. Опитваше се да ми каже нещо и имаше конкретна причина за това.

— Каква причина?

— Предполагам, че е искал да видя какво има в шкафчето му, номер сто петдесет и три, в Куинс Клъб, Западен Кенсингтън — каза тя. — Познавам човек, който може да ни помогне да се доберем до него.

Пристигнаха в Милано и си купиха мобилен телефон с предплатена карта от павилион на гарата. Дарси набра номера по памет.

— Дано си права, че можеш да се довериш на този човек — обади се Бен. Рамото го болеше и беше раздразнителен. Свали чантата в краката си.

— На Мик Уокър бих доверила живота си — увери го тя троснато.

— Това е трогателно. Но недей да доверяваш моя — предупреди я Бен. — Не му казвай къде сме и къде отиваме.

Замълча недоволно, когато Дарси се свърза и заговори бързо и отчетливо. Уокър я прекъсваше с въпроси и на Бен му се стори, че е разтревожен.

— Добре съм — увери го Дарси. — Всичко е под контрол. Но ми трябва помощ, Мик.

Тя описа набързо подробностите.

Бен взе чантата и отстъпи на няколко крачки, но така, че да може да чува разговора сред околния шум. Според информационното табло влакът за Монако щеше да пристигне точно навреме и щеше да се появи на гарата всеки момент. Помисли си, че дори само една цигара би му доставила огромно удоволствие. Съжаляваше за запалката си „Зипо“. Навремето тя бе спряла куршум и бе спасила живота му. Сега вероятно се търкаляше в някой кашон в италианския затвор.

Дарси свърши разговора и отиде при Бен с доволен вид.

— Уредено. Ще го направи.

— Има голяма вероятност вече да са отворили шкафчето на Листър и да са предали вещите на роднините му — отбеляза Бен. — Може да се окаже губене на време.

— Мик знае, че трябва да действа бързо — възрази тя.

— Дори и вещите му още да са там, смяташ ли, че Мик ще може просто да отиде и да поиска да му отворят лично шкафче на член на клуба? — поклати глава Бен.