Скотт Мариани - Изгубената реликва

— Нито пък аз — каза Бен. — Дори не е моят стил. Мислех си да посетим една възрастна дама.

— Ето така ми харесва повече.

— Името й е Мими Ренци — уточни Бен. — И съм сигурен, че има да ни разкаже интересни неща.

Скрит отзад във вана, Бен чакаше с нетърпение да се отърве от затворническите дрехи, докато Дарси обикаляше уличен пазар на едно от многото малки площадчета в Рим. Върна се след четвърт час с чифт бели маратонки, джинси и тениска, както и с най-големите слънчеви очила, които успя да намери. Освен това донесе евтин вариант на военна шапка с периферия в пясъчен цвят. Бен вдигна тениската. Лъскавият надпис на нея гласеше „Yeah, Baby“.

— Друг път няма да допусна да пазаруваш вместо мен — каза той. — С тези неща ще приличам на идиот.

Дарси посочи тълпата туристи, които се разхождаха наоколо.

— Нали искаш да се смесиш с тях? Хайде, преобличай се. Няма да гледам.

Когато той свали затворническия гащеризон и започна да се преоблича, тя погледна само два пъти крадешком.

— Коя е Мими Ренци? — попита тя.

— Дългогодишна прислужница и приятелка на художничката Габриела Джордани — отвърна Бен. — Преди всичко това да се случи с Тасони, тя направи опит да се свърже с мен. Имала да ми каже нещо важно. Не знам какво и тогава не ме интересуваше, но сега искам да науча.

Дарси се намръщи.

— И това е от значение, защото…

След като Бен приключи с преобличането и завърза връзките на маратонките, й разказа набързо онова, което знаеше за фалшивата графика на Гоя.

— Мисля си, че истинският художник е самата Габриела Джордани. Когато е била млада графиня, се налагало да рисува тайно, защото съпругът й не й позволявал. Предполагам, че е направила копие на „Покаялият се грешник“ може би за пари или кой знае за какво друго. Нямам представа. Работата е там, че Шиков е изпратил сина си да я открадне, въпреки че е знаел, че не е оригинал. Неговият човек, Гурко, успя да ми го каже, преди да му развалиш партито.

— Защо му е било да си прави труда?

— Има само една възможна причина — отвърна Бен и мушна браунинга в колана на новите си джинси. — Има нещо около тази графика. Нещо, което е много повече от всяка нейна стойност, дори и да беше истинска. Когато говорих с Пиетро де Крешенцо в Саламанка, той не можа да измисли никакво обяснение. Имам чувството обаче, че Мими знае. И че тя ще ни помогне да се доберем до Шиков.

Той смъкна периферията на шапката, за да скрие лицето си, и се качи на предната седалка.

— Много добре — каза Дарси, след като го огледа от горе до долу. — Удивително подобрение. Не мога да не отбележа обаче, че гащеризонът подчертаваше очите ти.

— Престани, моля те — каза Бен и закри очите си с тъмните очила.

Излязоха от Рим и се отправиха на юг към летище „Фиумичино“, без да ги подгони армия карабинери. Оставиха форда в далечния край на паркинга и се сляха с тълпата, която влизаше в сградата. Първите страници на вестниците на една сергия в чакалнята съобщаваха за драматичната престрелка по улиците на Рим и изчезването на убиеца на Урбано Тасони, измъкнат от затворническия микробус от собствената му въоръжена банда.

— Не можеш да стоиш извън новините нито за миг, нали? — отбеляза Дарси.

Бен не отговори. Охранителните камери ги наблюдаваха от всички посоки, докато прекосяваха пълната зала. Бен се опита да не се безпокои и вместо това се запита дали някое умно ченге не се бе досетило какво представлява малкото ключе с надпис „187“. На гишето за информация той изигра максимално добре ролята на нещастен британски турист, който е загубил портфейла си заедно с ключа от сейфа за багаж. Дарси плати глобата от десет евро, служителят отиде да донесе ключ дубликат и Бен се отърси от един повод за тревога. След още пет минути старата му брезентова чанта беше на гърба му, с портфейла му с парите, и двамата отново се запътиха към колата.

Четирийсет и седем минути по-късно, малко преди пладне, те паркираха откраднатия форд за последен път близо до Стациони Термини — главната железопътна гара на Рим. След като си пробиха път през тълпата пред наблюдателните очи на въоръжените полицейски патрули, Бен купи билети и двамата се качиха на експреса „Трениталия“ за Милано, който имаше връзка с влака за Монако.

— Първа класа — отбеляза Дарси, когато двамата намериха местата си, които бяха едно срещу друго до маса до прозореца. — Нали не правиш опит да ме впечатлиш, Бен Хоуп?

Бен остави зелената чанта на мястото до своето и мушна сака под масата.