Скотт Мариани - Изгубената реликва

— Не се заблуждавай. В първа класа е по-спокойно. В момента ми се иска да съм настрана от тълпите.

След няколко минути влакът потегли. Никой друг не се качи в техния вагон. Бен се облегна назад и се загледа в покрайнините на Рим, които се нижеха покрай прозореца. Затвори очи и се унесе от постоянното потракване, което постепенно се превърна в успокояващия ритъм, който познаваше още от детството си. После нещо го накара да отвори очи и видя Дарси, която го наблюдаваше от мястото си.

— Помислих, че спиш — каза тя.

— Не мога да спя, когато ме зяпаш така. Усещам го.

— Мислех си за теб и Бунзи. Той следи новините и се тревожи за теб. Наложи се дълго да го убеждавам да не се появи тук лично. — Млъкна за момент, после добави: — Обича те като син, да знаеш.

Бен се намръщи.

— Първо ме смущаваш, а после ме засрамваш. Ще бъде страхотно пътуване, както изглежда.

— Като отдавна изгубен син, така ми прозвуча — продължи Дарси. — Изглежда, не поддържаш връзка със старите приятели. Май не обичаш да се задържаш на едно място, майор Хоуп?

— Казах ти да не ме наричаш „майор Хоуп“. Това е минало. Сега съм само Бен.

— Разкажи ми за доктор Марсел.

— Какво знаеш за Брук? — попита Бен и почувства как се изчервява.

— Джеф Декър ми каза, че си заминал за Лондон, за да се видиш с приятелката си. Брук е приятелката ти, нали?

Бен се загледа през прозореца.

— Много е привлекателна — продължи Дарси. — Видях снимката й на интернет страницата ви. Страхотно изглежда с тази къдрава рижа коса…

— Кестенява е — поправи я Бен, без да я погледне.

— Защо не те е чакала в Лондон? — попита Дарси.

Бен я изгледа ядосано.

— За бога! Като питбул си с тези въпроси!

— Мислех си, че ако е знаела, че отиваш там, би те изчакала. Както изглежда, е заминала някъде.

— За Португалия — каза Бен. Чу въздишката в гласа си и съжали, че не е държал устата си затворена.

— Не искаш да говориш за нея, нали? Оголен нерв?

— Проницателна си. Да, така е. Ще ти бъда благодарен, ако смениш темата или просто млъкнеш.

Дарси се усмихна.

— Е, мисля, че вече знам.

Бен я стрелна с поглед.

— Какво знаеш?

— Отговорът на въпроса, който си задавам, откакто чух, че са те арестували. Как така някой, който е достатъчно добър, за да ми се изплъзне два пъти, позволява да го пипнат за сбиване в някакъв долнопробен бар.

— Толкова ли е необичайно за теб някой да ти се изплъзне?

— Досега изобщо не ми се беше случвало — отвърна тя.

— Е, какъв е експертният ти анализ, командир Кейн? — тросна се Бен.

— Срещнал си се с нея в Португалия. Какво се е случило между вас? Скарахте ли се? Заради това си се натряскал. А после си се сбил с местните.

Бен извърна лице. Загледа се в някаква ферма в далечината. Нивите и овощните градини внушаваха спокойствие. Изведнъж ужасно му се прииска да е там, да се разхожда из високата люлееща се трева под лятното слънце.

— Извинявай — каза Дарси, забелязала изражението му. — Не исках да те разстройвам.

— Тя има къща там — промълви Бен след дълга пауза. — Усамотена и спокойна. Място, където е удобно да се скриеш, да изчезнеш. Не знаех, че тя е там.

Дарси го наблюдаваше внимателно, четеше мислите му.

— И не беше сама, нали?

Бен се намръщи.

— Може ли да не говорим за това?

Той отпусна глава назад и затвори очи.

Влакът продължаваше нататък. Дарси видя как тялото на Бен се отпуска малко по малко, като че ли вътрешно се противеше на мисълта да се предаде на съня. След няколко минути остана напълно неподвижен. Дишаше равномерно, главата му се поклащаше леко от движението на влака. Тя се вгледа в лицето му, в тънките бръчици около очите, в гъстата руса коса. Излъчваше някакво спокойствие, докато спеше. Прииска й се да протегне ръка и да го докосне по челото.

— Дарси, Дарси — промърмори тя.

Погледна часовника си. До Милано оставаше около час. Стана и отиде до другия край на влака, за да се разтъпче и да си купи кафе от бюфета. Нямаше много хора. Когато се връщаше, видя вестник, изоставен на една седалка. Забеляза, че е британски — „Дейли Телеграф“, от същия ден. Взе го.

Бен все още спеше дълбоко, когато Дарси се върна на мястото си. Тя отпи от кафето и разгърна вестника. „Убиецът на Тасони все още е на свобода“ — явно се превръщаше в остаряла новина за британските медии, защото вече се стремяха да насочат вниманието на читателите си към разразяващ се скандал със застаряващ рок идол, за когото се твърдеше, че предлагал секс по интернет на дванайсетгодишни момичета. Дарси обърна на следващата страница.