Скотт Мариани - Изгубената реликва

— Какво написа? — попита Дарси, когато останаха сами.

— „L’eroe della galleria е тук.“

След като не можеше да се отърве от прякора, поне да го използва.

Дарси се намръщи.

— Кой, по дяволите, е Дон Джарет?

— Той отрича Холокоста и живее в Брюж — отвърна Бен.

— А аз съм мисис Джарет. Благодаря.

Времето минаваше. Дарси закрачи напред-назад, като подритваше камъчета от чакълената алея. Бен започваше да мисли да проникнат вътре по друг начин, когато навъсената французойка се появи и ги покани неохотно да влязат. Последваха я по безкрайни мраморни коридори, нагоре по стълби и после през двойни врати към голяма тераса. Навсякъде имаше цветя. Залязващото слънце обливаше морето със златни отблясъци.

На плетен стол с висока облегалка седеше най-старата жена, която Бен някога бе виждал. Беше дребна, със семпла черна рокля и обувки с токи, които едва достигаха плочите на терасата. Бялата й оредяла коса беше прибрана под шал. В едната си сбръчкана ръка държеше ветрило, с което си вееше бавно. В другата стискаше броеница. На подлакътника на плетения стол беше подпрян бастун. Тялото на жената беше съсухрено и крехко, сякаш органите й всеки миг можеха да откажат да функционират. Но през плетеницата от бръчки проницателните й сини очи блестяха, бдителни и волеви. Един поглед беше достатъчен на Бен, за да си даде сметка, че тази жена умееше да оцелява.

В скута й се виждаше бележката, която надраска Бен. Французойката ги представи като мосю и мадам Джарет и изчезна. През цялото време възрастната жена не отдели поглед от него.

Бен свали тъмните очила и шапката.

— Моля, не се тревожете, синьора Ренци — каза той на италиански.

— Аз говоря английски, мистър Хоуп — отвърна старицата. Гласът й беше изненадващо силен. — И не мисля, че сте дошли, за да ме убиете. Моля, седнете.

Посочи два сгъваеми стола.

— Не съм убил никого — каза Бен.

— Не мисля, че сте — увери го Мими Ренци. — „Черната медуза“ винаги е била заобиколена от смърт и страдания.

— „Черната медуза“?

— Тя е причината, поради която исках да разговарям с вас, мистър Хоуп.

Мими остави ветрилото си на малката бяла масичка от ковано желязо до себе си, взе златно звънче и издрънча с него. Почти веднага дотича прислужница.

— Елиз, гостите ми са жадни. Моля те, донеси нещо за пиене?

Елиз кимна и влезе в къщата.

— Това е Дарси Кейн — каза Бен. — Тя е приятел.

Дарси го погледна леко изненадано. Мими се усмихна.

— Очарована съм! — Пак се обърна към Бен и добави: — Много се радвам, че ви виждам, мистър Хоуп. Безпокоях се, че съобщението ми може да не е стигнало до вас.

— Бях донякъде възпрепятстван — отвърна Бен и седна, като остави чантата и сака между краката си. Беше донесъл малък арсенал в дома на възрастната дама. — Но сега вече съм тук.

— Можете ли да отделите няколко минути от времето си на една възрастна жена?

— Не бързам за никъде — увери я Бен.

Мими Ренци го изгледа доволно.

— Чудесно. Защото имам да ви разкажа една история.

— Родена съм като Симонета Ренци през хиляда деветстотин и дванайсета година — започна старицата. — Това е много отдавна. Вече наближавам стоте, но Бог запази паметта ми бистра. Макар че понякога ми се ще да не беше така — добави тя и посочи наоколо. — Невинаги съм живяла така. Родителите ми бяха работници във ферма, и двамата неграмотни, и не бяха напускали селото до деня на смъртта си. Имах шестима по-големи братя. Всичките вече са покойници. — Замълча за миг, сякаш за да си спомни всеки един поотделно. — Може би защото бях единственото момиче и още от самото начало разбрах, че трудностите на фермерския живот не са онова, което искам от живота. Научих се да чета и пиша съвсем малка, а също да шия и бродирам. Бях на дванайсет, когато се разчу, че местен аристократ търси прислужница за новата си жена.

— Граф Родинго де Крешенцо — отбеляза Бен.

Мими кимна.

— Бях доста зряла за възрастта си. Излъгах, че съм на четиринайсет, и някак успях да убедя шефа на прислугата на графа, че съм подходяща за работата. Така за пръв път се запознах с Габриела, тогава млада съпруга на граф Родинго де Крешенцо. Бързо се сприятелихме. Тя първа ме нарече „Мими“, като шивачката от операта на Пучини „Бохеми“. Така това име остана с мен цял живот.

Елиз се върна с питиетата и възрастната дама млъкна за момент. Прислужницата остави чаша мартини със сода пред Мими, бутилка изстудено бяло вино и кана лимонова вода с лед пред Бен и Дарси. Когато се отдалечи, Мими продължи разказа си: