Марк Хименес - Отвличането

Джон се изправи и излезе. Кейт Брайс скри лице в дла­ните си и заплака, защото не можеше да помогне на сина си, както не бе могла да му помогне и в детството.

Специален агент Юджийн Девро се беше върнал в ко­мандния център и разглеждаше увеличените снимки на два­мата мъже от видеокасетата и татуировката на едрия мъж. Просторната стая беше зловещо притихнала. Четирийсет и три часа след отвличането телефоните би трябвало да звъ­нят на пожар. Те обаче упорито мълчаха.

Защо, по дяволите, никой не се обажда?

Девро свали очилата си за четене и разтри лицето си. Когато отново отвори очи, агент Йоргенсон вървеше към него. Беше с мускулесто тяло и къса кестенява коса. Носе­ше синьо яке с емблемата на ФБР, дънки и гуменки и дър­жеше няколко кафяви папки. Той харесваше агент Йорген­сон. Напомняше му за дъщеря му; двете имаха една и съща пружинираща походка и едно и също интелигентно любо­питство. Тя искаше да се учи. Още беше на едногодишен из­питателен срок, но вече беше схванала основното: че рабо­тата й не се заключава в славата от успешното разследване на заплетен случай или в самочувствието от арестуването на издирван престъпник, нито в характерната за Вашингтон мания на всяка цена да опазят имиджа си.

- Защо телефоните мълчат? - попита агент Йоргенсон, когато стигна до него и се отпусна в един стол. - Нормално ли е?

- Не.

- Все едно просто е изчезнала.

- Десетгодишно момиче не може просто да изчезне.

- Какви са шансовете... да е още жива?

- Не особено големи. Статистически - никакви.

- По дяволите.

- Просто върши работата си, агент Йоргенсон. Съсре­доточи се върху доказателствата.

Тя кимна,

- Да, сър. Много добре изглеждате пред камерите.

- Имам богат опит. Кажи ми, Йоргенсон, какво отглеж­дате там, откъдето си в Минесота?

- От Оуатона. Най-вече царевица. Заради етанола.

- Фермерска дъщеря ли си?

- Да, сър.

- Дядо ми беше фермер. Отглеждаше памук. Като дете му помагах в брането. Тогава животът не беше толкова сложен.

- Аз пък исках да има тръпка.

- Е, Йоргенсон, получи я. - Той посочи кафявите папьи. - Какво ми носиш?

- Взехме кръвни проби от семейството, за да ги срав­ним с кръвта по ризата на бащата. В момента правим ДНК тестове.

- Друго?

- Подготвяме доклади за членовете от семейството.

- Продължавай.

Девро не очакваше докладите за семейството да разкри­ят нещо важно, но опитът го беше научил да не пропуска ни­що от рутинната страна на разследването.

- Добре - каза тя и отвори първата кафява папка. - Ба­щата. Нещо като гений - доктор на науките от Масачусет- ския технологичен институт. По алгоритми, каквото и да означава това. Коефициент на интелигентност 190... Не знаех, че съществува толкова висок.

- Поне не в Бюрото - отвърна Девро.

Тя се усмихна и продължи:

- Основател е на фирма „БрайсУер“, която тази седми­ца ще пусне акциите си на борсата. Двамата с майката се оженили преди десет години, докато той бил в института, а тя работела в Министерството на правосъдието, по-точно като прокурор. Пет години.

- Така ли?

- Да, сър. Моминското й име е Остин. Израснала е в Ню Йорк. Баща й е бил убит, когато е била само на десет.

- На същата възраст като Грейси.

- Била е първа по успех в правния факултет на Харвард, истинска изгряваща звезда на правосъдието. Изведнъж на­пуснала, омъжила се за Брайс и се преместила в Далас.

- Любовта не подлежи на обяснения.

- Странна двойка са, не мислите ли? А и как го зашлеви. Тази сутрин пак го скастри... - Йоргенсон поклати глава. - И сега продължава да беснее и непрекъснато командва всички наоколо, все едно сме й подчинени.

- Детето й е отвлечено, Йоргенсон. Не я съди сурово.

- Вие бяхте много... ъъъ... дипломатичен с нея.

Той кимна.

- При случаите на отвличане има две правила. Правило номер едно: случаят не е наш. Нямаме никакви правомощия, поне не юридически. Местните полицаи обикновено ни отстъпват случая, но технически ние сме просто гости. Затова се дръж като такава. Правило номер две: докато се появим на сцената, детето най-вероятно вече е мъртво, така че ако майката те ругае или ти казва, че си най-тъпото ченге на све­та, ти ще й отговаряш: „Благодаря, госпожо.“ Ще уважаваш загубата й... и това, че когато си я видяла за първи път, вече е била напълно откачила. Трябва да позволиш на родители­те да намерят някакъв отдушник. Те имат по-голяма нужда да изразяват емоциите си, отколкото ти имаш нужда да до­кажеш, че си жилав агент от ФБР и контролираш случая. Конфликтът с родителите няма да те приближи и със сантиметър до откриването на жертвата или залавянето на похи­тителя. А това е задачата ти, агент Йоргенсон. Не позволя­вай на честолюбието ти да пречи на работата ти.