Адам Блейк - Децата на Юда

— Да — потвърди той.

— А преди това сте работили в Британската библиотека.

— Да — отново кимна той.

— Но не сте споменали това в молбата си. Скрили сте тази връзка, въпреки че стажът ви там може да се смята за полезен. Защо?

— Не останах там много дълго — сви рамене той. — И напуснах по лични причини, които нямаха нищо общо с работата. Не исках да отговарям на въпроси за тях.

— Ясно — съгласи се Кенеди. — Ами приятелят ви, Марк Силвър? Каква беше неговата причина да скрие, че е работил там?

Уелс погледна професор Гасан, после и Торндайк, сякаш въпросът е несправедлив и очаква един от двамата да го защити.

— Марк Силвър не ми беше приятел — каза той.

Наблягането върху последната дума им посочи, че двамата определено бяха имали близки отношения, но Уелс няма да заговори за тях, ако не го принудят.

— Така ли? — скептично попита тя. — Постъпили сте в Британската библиотека заедно. Работили сте заедно. Напуснали сте заедно. После и двамата сте започнали работа тук в рамките на няколко седмици.

— Наистина ли? — попита Уелс. — Марк сигурно е работил в някой друг отдел.

— Той е бил пазач — отговори Кенеди. — Невъзможно е било да не го видите.

Уелс не отговори, но пък и тя не бе задала въпрос.

— Всъщност е имало известна пролука от време между напускането на службите ви в библиотеката и постъпването ви тук — заговори Кенеди отново.

— Бях без работа седем седмици — каза Уелс.

— И в тази пролука — през февруари — в Райгейт Хаус са били извършени няколко опита за влизане с взлом. Но всичките са се провалили.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Нищо не ме свързва с тези опити — каза Уелс.

— Може би не — съгласи се Кенеди.

Тя погледна досието пред себе си, прелисти няколко страници и ги сравни с друг лист на масата: жълто копие от страница на документ.

— Глождеше ме любопитство относно времето — продължи Кенеди — и се зачудих дали вие или Марк Силвър сте били съдени за проникване с взлом. Не исках да разчитам на нещо, което може да се окаже просто съвпадение. Затова се върнах към полицейската проверка, която библиотеката е извършила, когато сте започнали работа там. Знаете ли какво открих?

— Никога не съм имал неприятности с полицията.

— Алекс Уелс никога не е имал неприятности с полицията — поправи го Кенеди. — Но вие не сте Алекс Уелс, нали? Истинският Уелс е живял в Престън, докато е напуснал дома си преди три години, на шестнайсетгодишна възраст. Семейството му съобщило за изчезването му, но стигнали само дотам. Рутинната служебна проверка търси само присъди, затова не би уловила протокол за изчезнало лице. Били сте в безопасност, освен ако истинският Алекс Уелс не се появи, за да поиска самоличността си обратно. А това не е възможно, нали?

Кенеди се надигна.

— Искам да ви покажа нещо — каза тя, като отиде в далечния ъгъл на стаята, където стоеше някакъв предмет, завит със зелен брезент.

Дръпна брезента и го хвърли настрани, разкривайки голям кашон.

Уелс се вторачи в него. На лицето му бавно се изписа намръщена гримаса. Окуражена, Кенеди замълча, докато тишината стана наистина неудобна, но Уелс не каза нищо.

— Та значи през февруари е имало опити за взлом — най-после заговори тя. — А после, преди няколко седмици, е бил извършен истинският взлом. Професионален. Полицията не можеше да обясни как някой е успял да мине покрай охраната и да влезе в заключената стая. Отговорът е, че извършителят не е направил нищо такова. Крадецът вече е бил в сградата, когато тя е била заключена за нощта. Всъщност вече е бил в стаята. Свит в този кашон.

Уелс се усмихна ледено.

— Това не изглежда твърде вероятно — каза той.

— Не — съгласи се Кенеди. — Не изглежда, нали? Човек би предположил, че отчетите за напускането на службата биха показали, че някой не си е отишъл у дома онази вечер. В петък вечер.

— Взломът е станал в понеделник вечерта или вторник сутринта — обади се професор Гасан за първи път.

Той изглеждаше малко объркан и очевидно не бе чул абсолютно всичко, но се опитваше да си придаде вид на човек, който е наясно с цялата работа.

Кенеди го изгледа бързо и поклати глава.

— Не, професоре, не е станал тогава. Само така е изглеждало. Но само защото работата се е оплескала. Господин Уелс е заел поста си в петък, преди да заключат за нощта. Отворил стая 37 с картата си в 4:53 следобед. Седем минути по-късно, точно навреме, с картата му е отчетено напускане и по всичко личало, че си е отишъл у дома. Но не сте го направили, нали, господин Уелс? Връчили сте картата си на приятеля си Марк Силвър пред вратата на стая 37. Той е регистрирал напускането ви за деня, а вие сте отишли до кашона, грижливо подбран да бъде вън от обсега на камерите, пъхнали сте се в него и сте изчакали всичко да утихне. Лесна работа, и стига Силвър да избере подходящия момент, никой не би забелязал, че някой отчита две карти една след друга. Просто е трябвало да прокара първо своята, после да изругае, сякаш машината не е разпознала картата му, и да прокара вашата.