Адам Блейк - Децата на Юда

Тя го вдигна и им го показа. Заглавието не се разчиташе лесно. Всичко бе написано с един и същ шрифт, но в различни размери, а на някои места и в курсив.

Новогодишен подарък

ЗА

ПАРЛАМЕНТА

и

АРМИЯТА,

ПОКАЗВАЩ

каква е властта на КРАЛЯ

и каква е КАУЗАТА на онези,

които наричат

КОПАЧИ

Това ли е животът и същината на каузата,

която парламентът декларира

и за която се бори армията.

— Новогодишен подарък за парламента — прочете Кенеди на глас.

— От Джерард Уинстенли — довърши Гасан.

Кенеди огледа корицата.

— Да — потвърди тя. — Точно той. Познаваш ли го?

— Уинстенли бил копач. Копачите били пракомунистите от времето на Английската гражданска война. Вярвали в общата собственост върху земята.

Ръш се консултира със списъка и откри памфлета бързо.

— Средата на седемнайсети век — съобщи той. — Хиляда шестстотин петдесет и втора.

Кенеди се върна при кашона и извади следващата книга. Още един памфлет, сходен с първия по външен вид и състояние: „Платформа за закона на свободата“. Ръш прочете заглавието през рамото й. Тя пъхна памфлета обратно в кашона и извади друга книга, подвързана и очевидно по-нова, озаглавена „Политически и религиозен екстремизъм в безвластието“. Завъртя я, за да прочете каталожния номер на гърба.

— Може и да извадим късмет — отбеляза. — Изглежда книгите са били прибрани в кашона според реда на каталога. А сега, когато вече разполагаме с него, имаме шанс да открием дали нещо липсва.

— Сегашният момент е напълно подходящ — обади се Гасан, като взе списъка от ръката на Ръш.

Кенеди се зае с кашона, Гасан зачете от списъка, а Ръш, Прайс и Стърди наблюдаваха, потънали в тържествено мълчание. Джон Партридж се оттегли в ъгъла на стаята, за да запали цигара, което бе строго забранено в сградата. Нужни им бяха само десет минути, за да открият първия липсващ екземпляр.

Заглавие: „Тръба, възвестяваща възмездие, или Божият план, разкрит в многобройни печати“

Автор: Йохан Толър

Каталожен номер: 174583/762

Дата: 1658 г.

Това беше единствената липсваща книга. След нея до края на кашона всичко бе идеално подредено.

Ръш бе впечатлен. Най-вече от могъществото и пъргавостта на микроскопа, но не по-малко и от това, че някой е положил толкова усилия за една книга.

— Предполагам, че е ценна — замислено каза Кенеди. — Почти на четиристотин години е.

— Това е нищо — възрази Партридж. — Не съм съвсем наясно с бизнеса с антики — въобще не влиза в моята сфера на действие, но бих казал, че книга от онова време би струвала… ами не повече от стотина хиляди лири. Професор Гасан, съгласен ли сте?

— Не съм експерт в оценяването на пазарната стойност на тези неща — запротестира Гасан. — Но бих се изненадал, ако книгата е била застрахована за повече от петдесет-шестдесет хиляди.

Ръш се замисли. В кашона имаше сума ти други книги, чиято стойност вероятно бе поне същата, ако не и по-голяма, при това не тежаха много, така че за крадеца щеше да е лесно да грабне купчина от тях и да изчезне.

Но всички знаеха от доказателството на пръстовите отпечатъци, че не бе станало така. Преравяш седем кашона, взимаш един предмет и спираш. Очевидно си дошъл тук точно за този предмет.

А после какво? Изгаряш го? Защото онова, което Ръш бе видял в другия кашон, определено бе пепел.

Гасан се вгледа в Кенеди любопитно. Сега, след като бе сътворила подобно чудо, очакванията му към нея явно бяха адски високи.

— Много добре, Хедър — каза той. — Събра доказателствата. Предполагам, че имаш и план как да ги използваш?

— Мисля, че сме готови да притиснем заподозрения — отговори тя. — Ще се наложи отново да използваме залата за конференции.

— Залата за конференции? — намръщи се Гасан. — Няма ли да е по-дискретно в моя кабинет?

— Обзалагам се, че ще е — съгласи се Кенеди. — Но не виждам вреда в това да посеем малко шок и ужас.

— Започнали сте работа тук преди шест месеца — каза Кенеди.

Бе настанила Алекс Уелс по такъв начин, че да получи пълния ефект от съдебна зала. Столът му стоеше срещу техните, от другата страна на гигантската като крепост маса. Самата Кенеди, Емил Гасан и Торндайк седяха един до друг по средата на дългата маса. По нейно нареждане Ръш стоеше отстрани, точно до рамото на Уелс, за да му покаже колко сериозно и официално е всичко това. Но Уелс не изглеждаше притеснен. В поведението му нямаше нищо, което да подскаже, че има какво да крие. Седеше грациозно, отпуснал ръце настрани и свел леко глава като актьор на прослушване.