Адам Блейк - Децата на Юда

А Бер Лусим все още имаше време, преди Ръш да стигне до него, да завърти ножа си и да го насочи към гърдите на младежа. Ръш се закова на място, а острието докосна кожата му, след като преряза ризата му, сякаш въобще я нямаше.

— Помисли малко — спокойно каза Бер Лусим, когато Нахир се просна на земята в цял ръст, а Тилмън падна на колене. — Те поне имаха оръжия, а ти нямаш нищо. Но ако искаш, заповядай.

Тилмън се мъчеше да намери падналия си пистолет. Бер Лусим го срита в лицето с жестока сила и го запрати в ямата. Все още държеше ножа под същия ъгъл, но имаше един кратък момент, в който Ръш можеше да се измъкне от него и да го нападне. Но той не успя да помръдне. Беше замръзнал на мястото си от ужас и гледаше вторачено неподвижното тяло на Тилмън. Лио лежеше по лице в калта, която покриваше пода на ямата. Ако вече не бе мъртъв, вероятно щеше да се удави или задуши.

Ръш се принуди да се размърда. Обърна гръб на Бер Лусим и скочи в ямата.

Този път не успя да запази равновесие. Просна се по гръб във вонящата кал и запляска в нея безпомощно няколко секунди преди да се завърти и изправи. Изпълзя до Тилмън, хвана го с мазните си ръце и го обърна по гръб. Едрият мъж беше в безсъзнание, но поне дишаше.

Ръш пъхна ръце под мишниците му и започна да го повдига сантиметър по сантиметър към ръба на ямата. Подпря го в ъгъла така, че да не се плъзне отново на пода.

Осъзнаваше присъствието на Бер Лусим над себе си, макар че Предвестникът не помръдваше.

— Много път ли измина? — попита го той.

Незначителен разговор с най-великия убиец.

— Лондон — отговори Ръш. — Будапеща. Ню Йорк. Сигурен съм, че можеш да сглобиш мозайката.

Говореше смело, но гласът му звучеше прекалено пронизително и уплашено дори в собствените му уши. Бер Лусим се засмя, сякаш младежът бе казал нещо смешно, и скочи до него, после го подмина и тръгна към отворената врата.

— Очакваме да вървим в права линия — каза той, като погледна Ръш през рамо. — Не знам откъде идва тази надежда. Опитът би трябвало да ни научи, че в природата няма прави линии. Господ не чертае с линия. Как се казваш, момче?

Ръш прие обидата с лекота, защото наистина се бе проявил като хлапе, докато мъжете се биеха.

— Бен — отговори той.

— Това е половината ти име. Означава „син на“. Къде е останалото?

— Ръш, Бен Ръш.

Бер Лусим го изгледа стреснато.

— Бен Ръш — повтори той.

— Да — с мъка преглътна Ръш и погледна Тилмън. — Слушай, той е в плачевно състояние. Ще ме пуснеш ли да си ходя, за да мога да му осигуря помощ?

— Разбира се, че не — отговори Бер Лусим. — А и каква помощ би могъл да му осигуриш? След двайсет минути тази сграда ще е кратер. А после времето ще спре. Остави го. Искам да ти покажа нещо.

Той посочи към вратата.

— Какво? — попита Ръш.

— Влез вътре — нареди му Бер Лусим.

— Аз… какво има вътре? Защо да влизам там?

Ръш не се беше страхувал от тъмнината от седемгодишен, но в момента квадратният отвор му изглеждаше пълен със зловещи опасности.

— Измина дълъг път, за да ме видиш — каза Бер Лусим. — И успя там, където всички други се провалиха. Това беше впечатляващо и изключително и очевидно е било предопределено, както всички други неща. Пророкът ми припомняше това, когато го забравях. Връщам се обратно вътре, Бен Ръш. Не мога да те оставя зад мен, свободен да си тръгнеш. Ако настояваш да останеш тук, ще уважа желанието ти. Но — той повдигна ръка и ножът проблесна опасно в нея — ще се уверя, че не можеш да се движиш. Най-бързият и лесен начин е да прережа гръбначния ти стълб. Решението си е твое. Ще ти дам няколко секунди да помислиш.

— Не, аз… добре съм. Имам предвид, ще дойда вътре. Избирам това.

Бер Лусим кимна и му направи път. Задавен от страх и унижение, Ръш пристъпи в тъмнината.

Ако искаше да стигне до предната врата на фабриката, Кенеди трябваше да заобиколи почти целия район, затова просто ускори и профуча през заграждението. Част от телената ограда остана закачена на предницата, а един от бетонните стълбове се откъсна от земята и заподскача след камионетката като кученце.

Диема използва времето, докато пътуваха, да се обади на Куутма, но се включи гласовата му поща. Тя му разказа с няколко нервни изречения за догадката на Кенеди и прибра телефона.

Хедър завъртя камионетката и спря рязко, вдигайки цял куп чакъл във въздуха, и скочи от седалката още преди тежкото возило да спре да се клати. Тя се втурна в сградата пред Диема, но намали скоростта, когато влезе вътре, за да се огледа.