Адам Блейк - Децата на Юда

— Но малки частни самолети? Това е най-свирепо охраняваното въздушно пространство в света. Никога не би могъл да е сигурен, че ще успее да премине. А моята идея за балкони и покриви — ако вятърът смени посоката, той остава на сухо. Не може да чака. Знаем поне това. Шеколни ни каза точното време.

Диема се замисли.

— Ако земята и въздухът бяха едно…

— Точно така — съгласи се Кенеди. — Помниш ли единайсети септември? Все още си била в училище, но…

— Помня — лаконично отвърна Диема.

— Когато кулите паднаха, се образува страховит облак от прах. Стотици хиляди тонове прах заляха улиците като ударна вълна из целия Манхатън. Много хора се разболяха само заради праха. И някои от тях още са болни.

— Ха! Той ще използва експлозива, за да взриви сграда…

— Да я превърне в прах. За да се получи масивна ударна вълна и кошмарен облак прах. А рицинът е в сградата, така че отравя облака. И се разпростира оттук по улиците. Земя и въздух се смесват в отровен коктейл. А той убива всеки, който си поеме дъх.

— Но къде? — попита Диема. — Коя сграда би избрал?

— Камионите са пристигнали тук само два пъти, Диема. Не се върнали повече.

Момичето се вторачи в нея озадачено.

— И какво?

— Не е избрал фабриката, защото е харесал обзавеждането й. Избрал я е, защото е точно в северния край на Бродуей. Това е системата за доставка. Бер Лусим е създал дуло на пушка, дълго двайсет километра и широко двайсет и пет метра. Мисля, че отровата никога не е напускала сградата.

За Ръш беше доста трудно да убеди Тилмън и Нахир да дойдат и да видят какво бе открил. Всъщност още по-трудно му бе да ги накара въобще да го изслушат. След като най-после го изслуша, Нахир реши, че „открил“ вероятно бе погрешната дума.

— Сградата бе претърсена от Елохим — напомни му той, а тонът му намекваше, че само глупак би имал нужда от подобни обяснения. — Можеш да си напълно сигурен, че всичко, което ти си видял, са видели и те и са го разследвали.

— Но това се забелязва само от определен ъгъл — обясни Ръш, като се опита да прозвучи спокойно и разумно. — И дори под този ъгъл се вижда само когато слънчев лъч попадне право върху него. Замаскирано е.

— Замаскирано срещу аматьори — каза Нахир. — Но не и срещу професионалисти.

— Къде е това място, Ръш? — попита Тилмън.

— В онова празно басейнче.

— Ямата? В задната част на сградата?

— Да. Точно там.

Тилмън го изгледа със съмнение.

— Проверих мястото — каза той. — Заедно с Кенеди. Решихме, че Бер Лусим е разположил там тавите си. Но нямаше и следа от нещо подобно.

Гласът на Тилмън беше по-мил от този на Нахир, но това не утеши Ръш.

— Мамка му! — изрева той. — Не си измислям и не съм тъпак. Знам какво видях. А сега, моля ви, елате и погледнете.

— По-късно — кисело се съгласи Нахир. — Сега нямаме време за това.

Ръш си погледна часовника, който показа, че остават само четирийсет и пет минути.

— По-късно? — повтори той.

Двамата мъже бяха възобновили разговора си и никой не му отговори. Нахир очевидно предаваше на Тилмън онова, за което говореше с Предвестниците в града. Държеше телефона до устата си и минаваше от английски на арамейски и обратно.

— Съжалявам — прекъсна го Ръш. — По-късно не върши работа.

Той дръпна телефона от ръката на Нахир и го метна през парапета.

Изненадата и яростта в изражението на Предвестника бяха адски приятни, но само за секунда. После Нахир се метна върху Ръш и го стовари на земята.

— Да не си откачил? — изсъска той. — Да не искаш да умреш?

— Никой няма да убива никого — тихо се обади Тилмън.

Достатъчно тихо, така че изщракването на предпазителя на беретата му прозвуча оглушително. Добре стана, че той пое юздите на разговора, защото гръклянът на Ръш бе почти смачкан от лакътя на Нахир и той не можеше да говори, нито да си поеме дъх. Лицето му бе притиснато в чакъла, а той нямаше представа как се бе озовал там. Никой от крайниците му не можеше да помръдне.

— Прибери оръжието — обърна се Нахир към Тилмън. — Или това ще приключи зле.

— Ще го прибера с радост — отвърна Тилмън. — Но пусни хлапето. То просто се опитваше да привлече вниманието ни.

— Е, успя да привлече моето. И мога да прекърша врата му, независимо дали ще стреляш по мен, или не.

— По-разумно е да го пуснеш, а аз да си прибера пистолета.

Последва кратко болезнено мълчание. Или поне болезнено за Ръш.

— Ще го пусна — обеща Нахир. — Но ако проговори отново, ще счупя и двете му ръце.