Адам Блейк - Децата на Юда

Осени го внезапна мисъл и той замълча насред изречението. Не беше шега. Въобще не беше шега, а… Отрова върху бучка захар. Молба да преброиш обратно от десет, за да не усетиш иглата, която се плъзва във вената ти на седем.

— Хей — каза той с разтреперан глас. — Хайде да не правим това. Кълна се, че няма да кажа на никого за теб. А и никой няма да ми повярва, ако го направя. Не е нужно да…

Диема въздъхна раздразнено, извади светкавично нож — един от онези зловещи сики — и го притисна в корема на Ръш.

— Ох, мамка му! — избъбри той.

С рязко движение тя преряза колана му и копчето на дюкяна. После отново го бутна на леглото. Срита обувките си и се съблече от кръста надолу. После, все още хванала ножа в ръка, се покатери върху Ръш. Лицето й беше сериозно, дори строго.

— Разполагаме с десет минути — каза тя. — Можеш ли да ме задоволиш за десет минути, Ръш?

— Мога ли…

— Защото ако не можеш, няма да нося отговорност за последиците. Но мога да гарантирам, че ще има много кръв.

Тя хвана члена му и го започна да го масажира енергично и не особено нежно. Когато стана достатъчно твърд, го вкара в себе си.

Това му напомни за „Гълъбарника“. Само дето когато Диема го наби във фермата, не се притесняваше за представянето си. Нужно му беше доста време да влезе в ритъм и един-два пъти едва не изгуби ерекцията си. Диема се тласкаше в него енергично, но по лицето й нямаше и следа от удоволствие.

Веднага щом Ръш свърши, тя се отдръпна от него и прибра ножа, после започна да се облича безмълвно.

— Беше ли… беше ли ти хубаво? — попита Ръш замаяно.

Диема изсумтя презрително.

— Не!

Той се повдигна няколко сантиметра, за да я погледне.

— Защо тогава го направихме?

Тя вдигна панталона си, обу обувките си и коленичи да завърже връзките.

— Защо? — настоя Ръш.

Страхуваше се от отговора, но наистина трябваше да знае.

Диема вече вървеше към вратата. Отвори я, но спря за миг на прага и го погледна.

— Защото не ти вярвам, че можеш да лъжеш — студено отвърна тя.

От тона на гласа й и погледа й човек би помислил, че Ръш току-що е прегазил кучето й, а не че са преживели истинска интимност.

Вратата се затвори с трясък зад гърба й.

Той се отпусна обратно на леглото и затвори очи, обзет от чувство за безпомощност и отчаяние.

Може би всеки осъден на смърт се чувства така след последната си богата вечеря.

Диема бе потисната от чувството, че времето изтича, макар образът в ума й да не приличаше на пясък, изтичащ през часовник. Виждаше запален фитил, устремен към взрива.

Намери Нахир седнал зад бюрото в командната стая, потънал в разговор с Куутма. Изчака до вратата да я забележат, готова да се оттегли, ако Куутма я пренебрегне, но той й махна да влезе.

— … наблюдение на данните от скенерите по летищата и границите — каза Нахир, когато тя влезе. — Но още не разполагаме с нищо. Проверяваме всички познати псевдоними на Бер Лусим, но разбира се, надали знаем всичките му самоличности. Откак затворихме летищата, започнаха проверки по всички главни пътища в града. Не можем да твърдим със сигурност, че сме го спрели, но съм убеден, че поне сме го забавили.

Куутма кимна.

— Разумни мерки — отбеляза той. — Диема, твоето мнение?

— Моето мнение? Не мисля, че можем да причиним някакви щети — отговори Диема.

Бавният й замислен глас загатваше за огромно количество неизречени думи.

— Какво би направила ти, което аз не съм свършил? — попита Нахир, понесъл обидата с ледено лице.

— Ако приемем, че си разположил Предвестници по крайните и началните гари в Келети и Нюгати…

— Разбира се.

— … и че наблюдаваш излитащите от частните летища самолети, тогава бих казала, че си направил всичко възможно да попречиш на Бер Лусим да напусне града.

— Благодаря ти.

— Така че това, което аз бих направила, Нахир, е да приема, че си се провалил, а после да положа всички усилия да открия къде отива Лусим.

Диема застана пред Нахир, който също се изправи, може би за да използва предимството на високия си ръст.

— Да положиш всички усилия — повтори той студено. — Това е безсмислена проповед, Диема Бейт Евром, а не съвет, който бих могъл да използвам.

— Тогава направи това — каза тя. — Събуди Лио Тилмън.

Нахир погледна от нея към Куутма и обратно. Поклати глава, но не в знак на отказ, а на объркване.

— Тилмън бе завербуван като убиец — напомни й той. — И ползата от него определено приключи.

— Нуждаем се от онова, което е в главата му. Той намери склада на Бер Лусим в Лондон. Видя документацията за оръжията и оборудването, които Лусим вече беше изпратил.