Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

— Заслужаваше си го — каза Холидей.

— Каква е тази история с меча? — попита Пеги.

— Нямам представа — призна Холидей. — Но съм сигурен, че вуйчо Хенри не е служил в Трета пехотна дивизия, а тъкмо те са превзели Берхтесгаден през 1945 година.

— И какво ще правим сега?

— Ще обядваме — каза Холидей. — Какво ще кажеш за един изискан обяд в „Уайт Ин“?

— Предпочитам чийзбургери и пържени картофки в „Гарис Динър“ — отвърна Пеги.

— Аз също — засмя се Док.

Както обикновено старият ресторант на ъгъла на Игъл стрийт беше пълен със студенти от Нюйоркския университет, но в крайна сметка Пеги и Холидей успяха да се настанят в едно сепаре до прозореца, където обядваха и прекараха следващия един час в разкази и спомени за доброто старо време. Оказа се, че Пеги е била в командировка — отразявала срещата на Г8 в Ниагара Фолс — когато от болницата се свързали с нея и я уведомили за състоянието на дядо й. След два часа с автомобил вече била до смъртния одър на стареца. Поне не беше умрял сам. В това отношение Пеги бе извадила късмет. Преди това обикаляла Непал, а още по-рано се озовала в новата зона на военни действия в Африка — провинция Джуаненг в Ботсвана — за да документира поредния потенциален геноцид.

— Как се развива личният ти живот? — попита Холидей, за да смени темата.

Пеги не можеше да се оплаче от липса на интерес от страна на силния пол и още от трети клас бе известна с това, че или е влюбена, или превъзмогва някоя скорошна раздяла. Притежаваше онази рядка комбинация от красива външност и ярка индивидуалност, която привлича мъжете като магнит.

Пеги сви рамене незаинтересовано и боцна с вилицата си поредния пържен картоф.

— Мимолетна връзка с един младеж, Оливър, последния път, когато бях в Руанда, но нищо сериозно оттогава.

— Може би трябва да се съберете с нашия приятел Броудбент. Адвокатът. Изглеждаше доста заинтригуван.

— Пфу-у-у! — изпуфтя Пеги с най-добрата имитация на Лиза Мари Симпсън, на която бе способна, и сбърчи нос. — Той е антипод на сексапила, облечен в костюм на райета. — Топна още едно картофче в басейна от кетчуп, който бе оформила в края на чинията си, и го лапна. — Предпочитам да умра.

— Може би трябва да се замислиш за дом, семейство… — каза Холидей.

— Защо? — попита Пеги. — Така ми харесва, поне за момента.

Прекараха известно време в разговори за работата й, за книгата, посветена на съвременната фотожурналистика, върху която тя работеше, за трактата на Холидей върху оръжията и доспехите, който сякаш нямаше край, за миналото и за бъдещето. Накрая заговориха за Хенри и за настоящето, за това какво ще правят с наследството.

— Какво мислиш за къщата? — попита Пеги.

Сервитьорката дойде, взе чиниите им и им поднесе кафе. Ресторантът се опразваше, студентите си тръгваха, а следобедът преливаше във вечер. Над езерото Ери се трупаха облаци и небето посивяваше.

— Опитвам се да не мисля за това — отвърна Холидей. Внезапно му се допуши, толкова силно, че чак се уплаши. Не беше пушил от смъртта на Ейми. — Понякога си мисля, че тъкмо в нея прекарах най-добрите дни от детството си.

— Аз също — каза Пеги и Холидей видя сълзите, които напираха в очите й, и долови мъката, която задавяше гласа й. — Знаеш ли, той ми подари първия фотоапарат — продължи тя. Премигна и сълзите изчезнаха, поне засега. — Беше „Кодак“ от четирийсетте. Мисля, че го беше купил в Англия. Снимах насекоми и най-различни неща долу, край реката. Толкова се ядосвах, че снимките никога не показват онова, което се вижда във визьора. После дядо Хенри ми обясни какво да правя. Бях единственото дете в трети клас, което знаеше какво е паралакс.

— И аз получих първите си уроци от него, само че ставаше въпрос за риболов на пъстърва и индианците от племето катарогъс — засмя се Холидей. — Бях изненадан, че рибата всъщност не е на онова място във водата, където я виждам. — Поклати тъжно глава. — По едно време бях убеден, че вуйчо Хенри знае всичко, което си заслужава да се знае. Дори сега си го мисля от време на време.

— Ще ми липсва толкова много… — прошепна Пеги.

— И на мен — призна Холидей. — Но това не отговаря на въпроса какво ще правим с къщата?

— Така е — съгласи се младата жена.

— Може би е време да се изправим лице в лице с неизбежното — въздъхна Холидей.

— Прав си — отвърна Пеги.

Домът на Харт стрийт №26 приличаше на къща, обитавана от привидения. Беше построен в характерния за „Дисни“ стил с призрачна кула и миниатюрна тераса с парапет от ковано желязо, заобиколена от стръмния покрив на мансардните помещения. Къщата бе построена в задната част на парцела, заобиколен от ниска тухлена ограда и вековни брястове, брези и чепати черни орехи, чиито клони се виеха и преплитаха като разкривените от артрит пръсти на някоя вещица от детските приказки. Никой не бе косил тревата напоследък.