Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

— Ако разпитът е приключил, да се насочим към същината — предложи Холидей.

— Разбира се — отвърна сковано Броудбент. Прокашля се и отвори папката, която лежеше на бюрото му, с един-единствен пръст, увенчан с безупречен маникюр. — Като за университетски преподавател господин Грейнджър е оставил изненадващо солидно състояние.

Холидей не се интересуваше от мнението на мазния дребосък за вуйчо му, но предпочете да замълчи. Искаше му се само всичко да приключи колкото се може по-бързо.

— Моля, продължете.

— Разбира се — отвърна адвокатът. — Има пенсионен фонд, който възлиза на около седемстотин и петдесет хиляди долара, различни акции и облигации на приблизително същата стойност, застраховка „живот“ за половин милион и, разбира се, къщата на Харт стрийт и всичко в нея. — Харт стрийт бе малка задънена улица, разположена встрани от центъра на града. Домът на вуйчо Хенри бе огромна къща в сдържания и елегантен стил „Кралица Ана“, издигната в края на обширен парцел, обрамчен с дървета и обърнат към река Канадауей. Именно в тази река вуйчо Хенри бе научил малкия Джон Холидей да лови пъстърва.

Броудбент отново се покашля.

— Съгласно завещанието всичко трябва да бъде разделено поравно между вас и мис Блексток.

— Кой е изпълнител на завещанието? — попита Холидей и отправи безмълвна молитва с надеждата това да не е адвокатът.

— Вие двамата с мис Блексток сте съизпълнители — отговори превзето Броудбент. — Разполагате с равни права. — Погледна Пеги и се ухили самодоволно.

— Добре — заяви Холидей. — В такъв случай не се нуждаем повече от вашите услуги. Разполагате ли с ключовете за къщата?

— Да, но…

— Бих желал да ми ги предадете — каза Холидей.

— Но… — Броудбент погледна Пеги за подкрепа, но остана разочарован: тя му се усмихна мило.

— Ключовете — повтори Холидей.

Броудбент отключи едно от чекмеджетата на бюрото си, порови в него секунда-две и извади тежка връзка ключове с връвчица и листче хартия. Приведе се напред, остави ключовете пред Холидей и се облегна на стола си.

Холидей взе ключовете и се изправи.

— Ако трябва да подписваме някакви документи, моля, изпратете ги в къщата. Ще останем там известно време.

— Това ли е и вашето желание? — обърна се хладно Броудбент към Пеги.

Тя стана и прегърна Холидей през кръста. Допря лице до рамото му в знак на привързаност, дългите й мигли потрепериха и тя се усмихна на адвоката.

— Съгласна съм с всичко, което каже Док.

Двамата с Холидей тръгнаха към вратата, но гласът на Броудбент ги спря.

— Полковник Холидей?

Док се обърна.

— Да?

— В записките на баща ми се споменава една вещ, която би могла да е собственост на вуйчо ви. Част от неговата колекция.

— Вуйчо ми колекционираше много неща — отвърна Холидей. — Купуваше всичко, което привлече интереса му.

— Въпросната вещ е от специално значение за баща ми. — Броудбент сбърчи чело и замълча за миг. — Знаете ли, двамата с баща ми са се познавали — продължи той. — Служили са заедно по време на войната.

— Така ли? — учуди се Холидей. — Не знаех.

— Да.

— И каква е въпросната вещ? — попита Холидей. — И защо е толкова важна?

— Открили са я заедно — тихо отвърна Броудбент. — В Бавария. В Германия.

— Зная къде е Бавария, господин Броудбент.

— Намерили са я в Оберзалцберг. В Берхтесгаден.

— Наистина? — отвърна Холидей. В Берхтесгаден се бе намирала лятната резиденция на Адолф Хитлер. Вуйчо Хенри никога не бе споменавал да е ходил там, поне Холидей не го бе чувал. Ако не го лъжеше паметта, Берхтесгаден бил превзет от Трета пехотна дивизия.

— И що за предмет са открили заедно вашият баща и моят вуйчо?

— Меч, полковник Холидей. Меч.

— Какъв меч?

— Нямам представа — отвърна Броудбент. — Зная само, че според баща ми е изключително важен.

— Важен или ценен, господин Броудбент?

— Важен.

— Ще ви уведомя, ако го открия — обеща Холидей.

— Ще се радвам да го откупя от вас на каквато цена поискате — каза Броудбент.

— Аз обаче не съм сигурен, че ще ви го продам — отвърна Холидей.

Двамата с Пеги излязоха от кабинета на адвоката. Беше ранен следобед, лятното слънце грееше ярко в почти безоблачното небе.

— Държа се гадно с него — засмя се Пеги. Това бе първата й усмивка от погребението на вуйчо Хенри преди два дни.

Холидей хвана ръката й и я стисна лекичко. Пеги беше фотожурналистка, носителка на наградата „Пулицър“, и работата й изискваше да обикаля целия свят. Не се бяха виждали повече от година. Искаше му да се бяха срещнали по по-приятен повод.