Вэл Макдермид - Разплата

Вратата се отвори и на прага застана майката на Карол — изглеждаше като по-възрастно и не толкова елегантно копие на дъщеря си. Лекото учудване, изписало се по лицето й, отстъпи място на стъписване.

— Карол! Каква изненада! Защо не телефонира? — Тя се усмихна. После, когато забеляза изражението на Карол и видя униформената служителка зад дъщеря си, изражението й застина. Тя притисна устата си с ръка.

— Карол? — повтори тя с треперещ глас. — Карол, какво се е случило?

Кевин се отпусна тежко в единия ъгъл на бюрото на Пола. Тя дори не вдигна поглед от доклада, който прехвърляше, а каза само:

— Какво има?

— Чистачката от мотела, нали си спомняш, онази, която съобщила за мокрия мокет? Тя чисти вечер в един магазин за килими. Реших да намина там, да видим какво ще разкаже. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Не — каза Пола. — Почти приключих с докладите от разпитите на хората, живеещи около местопрестъплението, а после трябва да отида до апартамента на шефката, за да взема котарака й. Ако го оставя още малко там, ще умре от глад.

— Е, хайде де, Пола — каза умолително Кевин. — Знаеш, че се справяш с жените по-добре от мен.

— Във всяко отношение — подметна Крис, седнала на своето място.

Кевин се престори на засегнат.

— Аз поне го признавам. Тя е туркиня, Пола. Вероятно са я наели незаконно. Аз сигурно ще я подплаша. А ти ще я накараш да проговори.

Пола изпъшка.

— Но нали обещах, че ще прибера Нелсън.

— Елинор вкъщи ли си е? — попита Крис.

— Трябва да си е вкъщи.

— Тогава аз ще свърша тази — работа каза Крис. — И без това отивам да поговоря с момичетата по улицата, да разбера дали някоя от тях не е забелязала някой съмнителен тип около убитите жени. Ще взема котарака и ще го оставя на Елинор. Бих го взела у нас, но не ми се вярва кучетата да му се зарадват особено.

— В такъв случай проблемът е решен — заяви Кевин с облекчение.

— Ключът за апартамента е в чекмеджето на бюрото й — каза Пола, примирена със съдбата си. Взе си якето и тръгна подир Кевин.

Външният вид на магазина за килими беше потискащ като коледен обяд за един човек. Металните щори бяха спуснати пред големите витрини отпред, но те успяха да намерят една малка вратичка, скрита отстрани. Крушката, която трябваше да я осветява, беше изгоряла — и може би така беше по-добре. Кевин заблъска с юмрук по заключената врата. Най-сетне тя се отвори и на прага застана жена със синьо–черната кожа на населението на екваториална Африка.

— К’во? — каза тя.

— Дошли сме да говорим с Букет — каза Пола.

— Няма никой — каза чернокожата жена и завъртя глава, за да подчертае думите си.

— Букет работи тук. Не си е навлякла неприятности. Искаме само да поговорим с нея.

Жената отвърна с полуизвърната назад глава.

— Не тук.

— Ние сме от полицията — каза Пола. — Обещавам, няма да има неприятности. Но се налага да говорим с нея. Трябва да ни пуснете да влезем.

Малки невинни лъжи от онези, които просто се сипят от устата на всеки полицай, след като е бил достатъчно дълго в професията.

Жената отстъпи внезапно и остави вратата да се отвори широко.

— Няма неприятности — каза тя и изчезна зад няколко килима, окачени на гигантска метална рамка. В далечината се чуваше бръмченето на прахосмукачка. Голямото, екнещо пространство на склада, построен от готови метални плоскости, в съчетание с огромния брой килими, чиято плътност поглъщаше звука, им пречеше да определят точно откъде се носи бръмченето. Постараха се да открият посоката, и накрая се озоваха в открито пространство, където имаше мостри от килими с различни десени, подредени на дървени стойки. Дребна, закръглена жена с ориенталска забрадка влачеше учудващо енергично индустриална прахосмукачка.

Пола я заобиколи, за да влезе в полезрението й, и й махна с ръка. Стресната, жената буквално подскочи, после заопипва несръчно прахосмукачката, търсейки копчето, за да я изключи. Звукът на мотора заглъхна постепенно, оставяйки след себе си слабо ехо.

— Вие ли сте Букет? — попита Пола.

Тъмните очи на жената се разшириха и започнаха да се стрелкат насам–натам, сякаш търсеше път за спасение. Кевин пристъпи напред, за да може тя да види и него и й се усмихна с надеждата да я успокой.

— Не сме от имиграционните служби — каза той.

— Не ни интересува дали работите тук по договор или ви плащат на ръка — допълни Пола. — Ние сме от полицията, но няма защо да се боите от нас. Хайде, нека поседнем — и тя посочи към едно бюро със столове за посетители, наредени пред него. Букет, привела рамене, се остави да бъде заведена до един от столовете. Кевин така и не можеше да разбере как го прави Пола, но винаги се впечатляваше от начина, по който тя успяваше да накара някой съпротивляващ се свидетел да проговори.