Вэл Макдермид - Разплата

Амброуз се питаше кога би могъл да си тръгне с чиста съвест, когато телефонът иззвъня.

— Сержант Амброуз — каза той с въздишка.

— Ало, обажда се Робинсън Дейви от Нюкасъл — отвърна глас, звучен и плътен като неговия собствен.

— Здрасти, Робинсън — и що за кръщелно име бе това „Робинсън“? Досега Амброуз бе предполагал, че единствено американците имат странния навик да дават фамилни имена за кръщелни имена на децата си, но очевидно този обичай бе пуснал корени и в Североизточна Англия. Само днес бе говорил с хора, чиито лични имена бяха съответно Матюсън, Грей — а сега и Робинсън. Пълна лудница. — Имате ли някаква новина за мен?

— Струва ми се, че може и да имаме, Алвин. Едно от моите момчета откри симкарта, залепена отдолу на едно от чекмеджетата на бюрото в склада. Стартирахме я, за да прегледаме обажданията от нея. Странното обаче е там, че нямаше регистрирани никакви повиквания. Изглежда, че тя никога не е била ползвана за набиране на нечий номер. Но едно от момичетата тук разбира от тези неща и установи, че онова, което той е ползвал, е календарът. Пълен е със записки за уговорки — дати, часове, различни места, най-често в Лондон. Там има записани и телефонни номера, и електронни адреси.

Това беше първата улика, която звучеше поне донякъде обещаващо и Амброуз бе обзет от онова оживление, което обикновено предшества пробива.

— Можете ли да ми изпратите тази информация? Да я разпечатате или каквото там може да се направи?

— Момичето казва, че може да я качи в интернет, а вие да си я свалите оттам — каза неуверено Дейви. — Нямам представа какво иска да каже с това, но твърди, че ставало лесно.

— Чудесно. Само я помоли да прати на електронната ми поща инструкции за свалянето, когато е готова. Благодаря, Робинсън, чудесна работа.

Амброуз затвори телефона, ухилен като идиот. Като че ли правилото за петъците най-сетне щеше да бъде нарушено. Реши, че такова нещо си струва да бъде отпразнувано. Може би щеше да успее да отскочи до кръчмата за една бърза бира, преди информацията от Нюкасъл да пристигне. Така или иначе, тази вечер нямаше да успее да направи кой знае какво с нея.

Точно когато се надигаше от мястото си, един униформен полицай връхлетя в стаята. Лицето му пламтеше от вълнение. За миг Амброуз се запита да не би някаква случайна среща, че е довела до залавянето на Ванс. Много често залавянето на серийни убийци се дължеше на чиста случайност — Йоркшърският изкормвач бил заловен, защото поставил фалшиви регистрационни номера на колата си; Денис Нилсън — защото човешката плът, която отмивал на части в тоалетната си, задръстила канала; Фред Уест, защото едно от децата му казало уж на шега, че сестра им Хедър била „под плочите на двора“.

— Вие сте приятел на профайлъра, нали? Оня, дето се премести в голямата къща до Гелувелт Парк? — попита той възбудено.

Амброуз се зачуди в каква ли каша се беше забъркал Тони сега. Веднъж вече му се беше наложило да измъква приятеля си от неудобна ситуация, възникнала в къщата. По всичко личеше, че пак има някакъв проблем от този род.

— Тони Хил? Да, познаваме се. Какво е станало?

— Къщата му! Гори! Според момчетата от патрулната кола, там било същински ад! — Полицаят изведнъж осъзна, че оживлението му може да не е съвсем подходящо за случая. — Реших, че е редно да ви уведомя, сър — завърши той.

Амброуз не познаваше Тони Хил много отдавна. Не можеше да претендира, че го познава много добре. Но едно нещо бе разбрал за него със сигурност — че къщата при Гелувелт Парк означаваше за странния дребен психолог нещо много повече от тухли от хоросан. И защото считаше Тони Хил за свой приятел, Амброуз не можеше да реагира пасивно на това, което бе научил току-що.

— Шибаните петъчни вечери! — измърмори той гневно под нос. Взе палтото си, после се закова на място. Беше му хрумнала ужасна мисъл.

Обърна се рязко и изгледа яростно младия полицай.

— Празна ли е била къщата?

Смущението на момчето беше очевидно.

— Аз… не знам. Не казаха нищо за това.

Амброуз направи гримаса. Кажеш ли си, че не е възможно да стане по-зле, неминуемо ставаше по-зле.

Макар отдавна да бе наясно, че Карол обитаваше апартамент, намиращ се на приземния етаж в къщата на Тони, Крис бе очаквала да види нещо по-впечатляващо. Знаеше, че е обичайно за полицаите, заемащи високи постове, да сключват ипотечни договори за възможно най-високи суми, за да си купуват възможно най-лъскавите къщи. Обстановката, в която живееше Карол Джордан — три стаи с мъничка кухня и баня с душ — създаваше странното усещане, че тя е останала да живее тук само временно, като че ли все още не бе успяла да прецени дали Брадфийлд й харесва достатъчно, за да остане. Навремето двете с Крис бяха живели близо една до друга, без да го съзнават в комплекса „Барбикан“ в Лондон. Онези просторни, и ефектни апартаменти създаваха фон, който би бил идеален за жена като Карол Джордан. За разлика от това убежище на приземния етаж, независимо от приятното му излъчване.