Вэл Макдермид - Разплата

Упреквайки се, че разсъждава като водеща на някое телевизионно предаване за вътрешно обзавеждате, Крис откри клетката за котки под стълбите и прибра в нея Нелсън. След като успя да го натъпче вътре, тя го качи горе и го остави на задната седалка на колата си. Трябваше да слезе още веднъж, за да вземе храната му, и щяха да са готови.

Намери пилето с ориз, за което й бе казала Пола, после тръгна към килера, за да вземе и сухата храна.

— Я да проверя има ли достатъчно — промърмори тя под нос и посегна да вдигне капака.

Чу се металическо изщракване, почувства движение на въздуха, подобно на полъх, и някаква течност плисна право в лицето й. За миг Крис усещаше само, че лицето й е мокро. Имаше време да се запита защо в кофата за котешка храна има вода, преди ужасната болка да я връхлети. Сякаш цялото и лице гореше. Очите й бяха като възли от убийствена болка пред другата, по-голяма болка. Опита се да изкрещи, но устните и устата и изгаряха от същото жестоко парене и тя не успя да издаде и звук. Но посред това адско страдание нещо й подсказа да не търка лицето си с ръце.

Крис падна на колене, борейки се с болката, която застрашаваше да обхване цялото й тяло. Тръгна опипом назад, успявайки за щастие да улучи вратата и да се отдалечи от локвата с белина. Сега вече коленете и прасците й започваха да смъдят от досега с разяждащата течност.

Стенейки, тя успя да се добере до телефона си. За щастие той беше „блекбери“, с клавиши, които можеше да напипва. Надявайки се, че е улучила деветката, натисна три пъти клавиша и през влудяващата болка успя да изръмжи адреса на оператора, който отговори.

Нямаше сили за нищо повече. Загубата на съзнание й се стори истинско блаженство и тя се свлече на една страна на пода.

Докато успее да се добере до собствената си кола, Тони вече имаше чувството, че се е озовал в някакъв римейк на „Самолети, влакове и автомобили“ 21 21 Комедия със Стив Мартин, в която героят преодолява всякакви затруднения, за да се прибере у дома за Деня на благодарността. — Б.пр. . Франклин не пожела да нареди да го откарат с някоя полицейска кола до най-близката гара.

— Хората ми разследват двойно убийство, не са таксиметрови шофьори — бе изръмжал той, после се бе обърнал рязко и си бе тръгнал.

Тони не знаеше какъв е адресът на къщата, а не бе и в състояние да даде някакво упътване как да се стигне до нея, така че не можеше да повика такси, дори да разполагаше с номера на някоя таксиметрова служба — така че не му оставаше нищо друго, освен да си тръгне пеш. Изминаването на дълги разстояния пеш вече беше уморително за него. Преди време един от пациентите на „Брадфийлд Мур“, престанал да взема лекарствата си, беше получил пристъп и се беше развилнял, успявайки да се добере до брадвата от противопожарното табло. Тони се беше намесил, за да защити други хора от персонала, и успя да спаси живота на някои от тях, но получи удар с брадва по коляното в замяна. Лекарката, която оперира крака му, направи всичко по силите си, но не можа да премахне накуцването му, а той отказа да се подложи на нови операции, поне докато успяваше да се справи и така. Сега всяка сутрин коляното му бе схванато, и го болеше в дъждовни дни. Не че Карол би се сетила точно за това днес.

След като вървя с накуцване в продължение на около миля под дъжда, той се добра до друг, не толкова безлюден път и зави наляво, предполагайки, че натам се намира Лийдс, а следователно и Брадфийлд. Вдигна палец и продължи да върви.

След десет минута един ленд роувър спря до него. Тони се качи, избутвайки едно коли, което явно нямаше никакво желание да му отстъпи мястото си. Човекът зад волана носеше каскет и кафяв работен гащеризон — типичен собственик на овцеферма в йоркшърските долини. Хвърли бърз поглед на Тони, преди да потегли, и каза:

— Мога да ви откарам до следващото село. А оттам ще си вземете автобуса.

— Благодаря — отвърна Тони. — Ужасен ден, нали?

— Само ако си на открито.

Така приключи разговорът. Човекът остави Тони при един малък каменен заслон, където бе спирката на автобуса. Според разписанието автобусът за Лийдс щеше да мине оттук след двайсет минути. От Лийдс до Брадфийлд се стигаше за четиридесет минути с влак. От гарата стигна за десет минути с такси до мястото, където бе паркирал колата си.

След цялото това време, през което не бе имал възможност да прави нищо друго, освен да обмисля събитията от деня, Тони бе изкушен да се пъхне в леглото, да се завие презглава и да си остане там. Но това нямаше да реши проблемите му. Налагаше се да отиде в Устър по две причини. Издирването на Ванс се ръководеше от полицията в Устър. Той можеше да поработи с Амброуз, да анализира информацията, която постъпваше в процеса на търсенето и да направи всичко по силите си, за да помогне за връщането на Ванс в затвора. Този път завинаги.