Вэл Макдермид - Разплата

— Вие ли сте Букет? — попита Пола меко.

— Това е името ми — отвърна жената.

— Вие работите също и в мотела „Булевардът на залеза“, нали?

Очите й отново започнаха да се стрелкат насам–натам. Мургавата и кожа побледня, тя прехапа долната си устна.

— Не искам неприятности.

— Няма да ви създаваме никакви неприятности. Искаме да ви зададем няколко въпроса за нещо, случило се преди известно време в мотела. Съгласни ли сте?

— Нищо не знам — отвърна незабавно Букет.

Пола продължи, без да й обръща внимание.

— В една от стаите, която сте чистили, е било много мокро.

Лицето на Букет се проясни, като че ли й бяха казали, че всичко е наред след някакво ужасно медицинско изследване.

— Стаята беше мокра, да. Това ли искате да знаете?

— Точно това ни интересува. Можете ли да ни разкажете нещо повече.

— Ужасно много вода. Кърпите — тежки, от тях капе навсякъде. Подът в банята — мокър, големи локви. Мокетът пред банята, мокър, прави ей така… — и тя издаде някакъв звук, наподобяваш влажно всмукване — като стъпваш. Казах на управителя — аз неприятност не искам.

— Възможно ли е ваната да е преляла?

Букет се намръщи.

— Да е пре…?

— Да е имало прекалено много вода във ваната?

Жената кимна енергично.

— От ваната, да. Водата чиста, не мръсна. Не от тоалет. Хубаво мирише.

— Помните ли номера на стаята?

— Пет. Сигурна съм.

— А видяхте ли хората от стая номер пет? Случайно да сте ги забелязали да излизат сутринта.

Букет поклати глава.

— От пета не съм виждала. Други видях, от пет не. Оставих я за накрая, някой да не спи в нея, но като влязох, няма никой.

Пола погледна Кевин.

— Има ли още нещо, за което искаш да попиташ Букет?

— Трябва ми само името и адреса й — отвърна той, усмихвайки се на Букет, но продължи да говори тихо и бързо. — Ще ни трябвал отпечатъци от пръстите й и ДНК проба, за да ги елиминираме, когато онези от съдебна медицина се заемат със стая номер пет. Пожелавам ти успех с тази задача.

Нищо не дразнеше сержант Алвин Амброуз повече от необходимостта да работи в петък вечер. Беше краят на учебната седмица, тази вечер не се налагаше децата да си лягат рано. Той обичаше да ги води на плуване в петъчните вечери. Така се чувстваше като нормален баща, като хората, които вършеха разни неща заедно с децата си, без да бъдат прекъсвани поради стореното от разни глупаци, наркомани и пияници.

Беше двойно вбесен, защото бе останал сам в стаята на криминалистите. Каквито и ангажименти да имаше Патърсън тъкмо сега, те очевидно не включваха отговорността за криминалния отдел, който по право трябваше да ръководи. Беше си тръгнал още в ранния следобед, нареждайки на Амброуз да действа. И тъй като всъщност нямаше кой знае какво да се прави, Амброуз бе изпратил повечето си колеги да се приберат по домовете си с уговорката, че ще бъдат на разположение. Никой не знаеше къде и кога ще бъде забелязан Ванс следващия път. Ако се откриеше някоя конкретна улика, трябваше да бъдат готови да се хванат на работа колкото е възможно по-бързо. Беше изпратил свои подчинени да разговарят и с хора от персонала на затвора, които не са били на смяна по време на бягството, но като изключим това, така и не можа да се сети за някаква друга конструктивна мярка, която да предприеме.

Само че Амброуз знаеше от опит, че нищо, заради което си струва да останеш до късно на работа, не се случваше в петък вечер, в това се криеше и иронията на случая. Бе имал забележителни постижения през годините, сензационни арести, затвърдени с чистосърдечни признания — но кой знае защо, никога в петък. Затова и Амброуз се ядосваше още повече. И това раздразнение го беше обхванало още преди да му се беше наложило да преглътне горчивото съзнание, че ще трябва да се подчинява на всички хрумвания на някакви смахнати северняци, които не можеха дори да говорят английски като хората.

Причината, поради която бе прикован към бюрото си, се криеше в постоянния, макар и оскъден приток на резултати от претърсването, което полицията на Нортъмбрия провеждаше в дома на Тери Гейтс и в склада, където той прибираше стоката си от пазара. Амброуз бе пожелал да отиде лично там, за да ръководи претърсването, но шефът му заяви, че нямало нужда, и че ченгетата от Нюкасъл знаели как да проведат едно претърсване. Което в превод означаваше: „Не мога да натоваря бюджета на отдела с излишни разходи, за да се мотаеш нагоре-надолу“.

И тъй, ето го тук, седеше и чакаше следващите постъпления на нищо незначещи резултати от Нюкасъл. Засега нямаше изгледи Тери Гейтс да оправдае предположенията на Тони, че е проявил небрежност. Цялата документация, която хората от полицията на Нортъмбрия бяха сканирали и пратили по електронната поща на Амброуз, видимо бе свързана единствено с финансите на самия Гейтс, било то лични или фирмени. Все пак, компютрите му бяха два. Единият — в склада, в който като че ли бяха въвеждани единствено данни, свързани с търговията му, а другият — по-нов модел, в дома му, на който бяха намерени следи от опити за изтриване на данни от харддиска. И двата бяха изпратени по специален куриер и щяха да пристигнат при Амброуз на следващата сутрин. Той се опита да се свърже с компютърния експерт от местната съдебномедицинска лаборатория, Гари Харкъп, за да го предупреди да има готовност да започне работа веднага щом пристигнеха компютрите, но досега Гари не бе отговорил на повикването му. Вероятно шишкото беше прекалено зает да играе някаква игра онлайн, за да си даде труд да провери съобщенията на телефона си. В края на краищата, петък вечер си беше петък вечер, включително и за компютърните маниаци.