Вэл Макдермид - Разплата

Карол никога не бе изпитвала нужда от широк приятелски кръг. Винаги се бе чувствала добре с малкия брой свои близки, шепа хора, на които можеше да се довери в истински важни случаи. Майкъл открай време бе един от тези близки хора; тъй като разликата им беше само две години, те бяха развили близост, каквато невинаги се наблюдава между децата в едно семейство. Когато той се събра с Луси, Карол се бе опасявала, че ще изгуби възможността да споделя веднага и открито всичко с него, каквато бе имала дотогава. Първоначално наистина имаше някои проблеми. Между криминалист с висок чин и адвокат винаги щеше да има поводи за конфликт. Но колкото повече се опознаваха, толкова повече и двете се убеждаваха, че са сродни души. И при двете изборът на кариера се основаваше на стремеж към справедливост; онова, което ги разделяше, ставаше все по-незначително с течение на времето. Така че и Луси бе влязла в кръга на близките й приятели. А сега само за един ден тя бе изгубила двама от хората, които обичаше най-силно, и бе пропъдила трети.

Взе мъфина и започва да го рони нервно. Никога не се бе гневила така на Тони. Как бе могъл да не вземе предвид възможността отмъщението на Ванс да има също такъв перверзен израз, какъвто имаха и предишните му престъпления? Никога не бе имало нищо праволинейно във външния израз на мисловните му процеси. Нямаше причина да се предполага, че престоят му в затвора би променил това. Сега това й се струваше очевидно, но не тя беше психологът в случая. Редно бе Тони да е предвидил тази възможност още в самото начало.

Карол допи шоколада и потегли отново. Придвижваше се вбесяващо бавно. Никой не би потеглил по свой избор по магистрала M1 в петък вечер, освен ако не беше абсолютно наложително. Потокът от коли се влачеше тежко като гъста течност, задържана от появата на непредсказуеми съсирени, после задръстването внезапно се разчистваше и всички натискаха до край педала на газта, докато не се натъкнеха на следващата тапа. Лицата зад воланите, осветявани от фаровете на преминаващите коли, бяха уморени, гневни или отегчени. Никой не изглеждаше весел или особено доволен, че е на това място.

Тъкмо бе подминала отклонението за Нотингам, когато си спомни за горкия си стар котарак, Нелсън. Нямаше никакъв начин да успее да се прибере у дома още тази нощ, а на седемнайсет години Нелсън беше вече прекалено стар, за да може да го остави без храна и вода за едно денонощие. В друг случай би помолила Тони да се погрижи за него. Но точно сега единственото й желание беше никога повече да не й се налага да разговаря с Тони. Спомни си, че има резервен ключ от апартамента си в чекмеджето на бюрото в офиса си. Пола беше човек, на когото можеше да разчита, че няма да си пъха носа тук и там, ако влезе в жилището й. Карол беше почти сигурна, че Пола беше мъничко влюбена в нея преди, и то в продължение на доста време. Но съвместният й живот с Елинор беше пропъдил тези чувства. Сега спокойно можеше да й повери храненето на котката.

Тя се зае уморено да превърта списъка с телефонни номера на екрана на компютъра, и когато стигна до номера на Пола, го избра. Пола отговори на второто позвъняване.

— Шефе — каза тя. — Толкова съжаляваме.

Нямаше съмнение, че съчувствието й е искрено.

— Знам — отвърна Карол. — Искам да те помоля за нещо.

— Каквото кажете. И това се отнася до всички нас. Готови сме да направим всичко, стига да можем да помогнем.

— Тази вечер няма да успея да се прибера у дома. В чекмеджето на бюрото ми има ключ от входната врата на апартамента ми. Искам да те помоля да нахраниш Нелсън.

Настана кратко мълчание.

— Само да го нахраня ли?

— Дай му храна и вода. В хладилника има варено пиле с ориз в една пластмасова кутия. А сухата котешка храна е в една кофа на пода в килера.

— Карол… — каза меко Пола. Карол се стъписа. Не помнеше Пола някога да се е обръщала към нея с кръщелното й име.

— Какво има? — Всъщност не искаше да отговаря с толкова рязък тон. Но точно сега нямаше сили да реагира правилно на прояви на съчувствие.

— Говори се, че е възможно Ванс да е убил Майкъл и Луси.

— Така е.

— Не искам да говоря като параноичка, но… е, бих могла да прибера Нелсън при нас. Тогава няма да се налага да се безпокоиш за него.

За миг Карол почувства, че не може да произнесе и дума. Гърлото й се сви, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Благодаря ти — каза тя с несвой глас.

— Няма проблем. Имаш ли клетка за котки?

— В шкафа под стълбите. Нали няма да те затрудни много?