Вэл Макдермид - Разплата

— Радвам се, че мога да помогна с нещо. Ако има още нещо, само кажи. Говоря от името на всички — повтори Пола. — Дори от името на Сам.

Карол почти се усмихна.

— Отивам да съобщя на родителите си. Нямам представа кога ще се върна. Ще се обадя скоро пак, Пола. Благодаря.

Нямаше какво повече да се каже, Пола беше достатъчно умна, за да го разбере. Карол продължи да шофира, прехвърляйки в мислите си всичко, което знаеше за Ванс и неговата предистория. Но не можа да се натъкне на нищо, което да й е от полза. Последния път, когато я бе обзело подобно чувство на безсилие, тя бе търсила месеци наред утеха на дъното на бутилката. Единственото, в което беше уверена сега, бе че няма да допусне да изпадне отново в такова положение.

Когато дойде време да се отклони от магистралата, движението вече не беше толкова натоварено. Преди две години родителите й се бяха оттеглили в едно село в Оксфордшър с желанието да се отдадат на двете си основни страсти — градинарство и бридж. Баща й с удоволствие ходеше на мачовете на селския отбор по крикет, а майка й се включи в инициативите на Женския институт 20 20 Британска женска организация, основана през 1915 г. с основната цел да подпомогне възстановяването на селските общности и да поощри участието на жените в производството на храна по време на Първата световна война. Междувременно целите й са станали много по-обхватни и в момента е най-голямата женска доброволческа организация на територията на Обединеното кралство. — Б.пр. с учудващ ентусиазъм. Внезапно двамата се бяха превърнали в шаржови образи на жители на Мидландс от средната класа. Вече като зрели хора и Майкъл, и Карол нямаха много общи черти с родителите си, и последния път, когато им отиде на гости, Карол изчерпа темите за разговор с тях потискащо бързо.

В петък вечер единственият признак на живот в селото бяха светлините. Кръчмата, която се намираше в стара сграда със сламен покрив, беше осветена с прожектори, а в повечето от къщите около селската морава, зад завеси и щори, дискретно примигваха лампи. Имаше малко улични фенери, не се

забелязваха и обичайните в такива случаи групички тийнейджъри около тях. Най-близкото подобие на асоциално поведение в това село би било някой да вдигне прекалено много шум, изнасяйки празните опаковки и бутилки пред дома си, за да ги и прибере камионът на центъра за рециклиране.

Карол зави по тясната уличка, която водеше към дома на родителите й. Къщата беше последна в една редица от три сгради, и докато спираше пред нея, фаровете на колата на Карол осветиха светлоотразяващата маркировка на полицейска кола, паркирана дискретно във входа на една алея малко по-надолу по улицата. Карол изключи двигателя и излезе от колата, изчаквайки служителя на полицията, комуто бе възложено да се свърже с родителите й, да дойде, за да му се представи.

Оказа се жена, горе–долу на годините на Карол, но това беше единственото им сходство. Жената беше ниска и пълна, с тъмна, прошарена със сребристи нишки коса, прибрана в стегнат кок под униформената шапка. По кожата й се забелязваха следи от тежко акне, а очите и бяха разположени прекалено близо едно до друго, от двете страни на острия й нос. Затова пък имаше добросърдечна усмивка, която смекчаваше чертите й и накара Карол да разбере защо са й възложили тази работа, която повечето полицаи приемаха с нежелание.

— Вие сте главен инспектор Джордан, нали? — попита жената. — Аз съм полицай Алис Флауърс. Тук съм от четири и половина, и оттогава никой не се е приближавал до къщата. Видях хората вътре да се движат из стаите, няма нужда да се безпокоите, че нещо се е случило преди идването ви — говореше с лек местен акцент, който въздействайте също така успокоително, както и усмивката й. — Исках само преди това да изкажа своите съболезнования за смъртта на брат ви.

Карол й благодари с кимване.

— Никога не ме е бивало да съобщавам за нечия смърт на близките — каза тя.

— Това е съвсем естествено — отвърна Алис. — Какво ще кажете, госпожо, да се заемаме ли с това, което трябва да бъде свършено?

Карол се наведе към колата, извади палтото си, навлече го, вдигна яката и въздъхна тежко.

— Да се заемаме — каза тя и изправи рамене. Господи, дано успееше да се справи.

Двете тръгнаха по настланата с плочи пътека между живите плетове, които баща й подстригваше акуратно на височина до коляно. Пред входната врата имаше дървена веранда, на която Карол се качи първа. Алис изостана дискретно на няколко крачки. Карол позвъни. Настана мълчание, после се чуха провлечени крачки и някой запали лампата над главите им.