Вэл Макдермид - Разплата

Запита се какво ли става в онази селска къща. Разследването сигурно отдавна беше в ход. Но щеше да погледне там по-късно. Искаше да се заеме с втората си задача за деня. Ванс нахлузи джинси и спортна блуза с качулка, после се упъти към колата.

Вече беше успял да въведе адреса в навигатора — тиха уличка, встрани от главен път А38, с изглед към Гелувелт Парк, който сега изглеждаше като обширно тъмно петно. Ванс отби и спря направо на посипаната с чакъл алея, водеща към къщата. Развесели го мисълта, че в момента може да се види на предаването от собствените си камери. Тухлената фасада на къщата беше с мек червеникав цвят, имаше двоен фронтон, широки еркерни прозорци и внушителна входна врата, очертана с рамка от кремав камък. Виждаха се тежки завеси, прибрани от двете страни на прозорците, градината изглеждаше добре поддържана. Къща, която би събудила завист у мнозина, мислеше Ванс. Но скоро вече нямаше да е така.

Обърна колата с предницата към изхода на алеята. После отиде три пъти до задната част на къщата, като всеки път вземаше по две туби с бензин. Накрая взе и един куп безплатни вестници, които бе взел при едно от спиранията си по бензиностанциите. Задната стена беше покрита цялата с решетки за увивни растения, по които клоните на клематиса стигаха до горния етаж. Това щеше да бъде една от точките на запалване.

Безскрупулният частен детектив, нает от Тери, бе осигурил подробности за алармената инсталация. За съжаление обаче не бе успял да открие кода за изключването й. Но това не беше кой знае каква трагедия. Само щеше да усложни малко нещата. Ванс отиде до колата и се върна с раница. Надникна през прозорците, за да се убеди, че е намерил точно стаите, които му трябваха. На първо място избра дневната, където имаше много леснозапалима мебелировка, както и лавици, пълни с грамофонни плочи и дискове — достатъчно храна за огъня, когато той се разгореше както трябва. Другото помещение, което избра, беше кабинет, чиито стени бяха покрити с шкафове, пълни с книги. И те бяха отлично гориво, което щеше да подхрани пламъците.

Ванс извади от раницата вакуумна помпа за отпушване на канали и я прикрепи здраво към едно от малките стъкла на прозореца на кабинета. После взе нож за стъкло и внимателно изряза стъклото, отделяйки го от рамката, като стискаше здраво помпата с изкуствената си ръка. Измъкна стъклото, после изля две от тубите през дупката. Повтори същото с прозореца на дневната, после изля остатъка от бензина върху рамката и дебелите стъбла на клематиса. Смачка няколко листа от вестниците и ги натъпка почти докрай през дупките, преди да ги запали със запалката. Бензиновите изпарения около прозореца избухнаха в пламък, който веднага плъзна по килима.

Ванс се ухили доволно. Натъпка още вестници между дървената решетка и стъблата на растенията, подпали и тях и изчака, за да се убеди, че пламъкът ще тръгне нагоре. Накрая запали и кабинета, наслаждавайки се на начина, по който пламъците пълзяха по пода, следвайки формата на бензиновите локви.

Би останал с удоволствие още малко, но това би било опасно. Щеше да се върне в мотела и да наблюдава с помощта на камерите как огънят поглъща всичко. Сега нямаше намерение да се обажда в полицията. Не искаше да рискува пожарната да пристигне прекалено рано — а някой рано или късно така или иначе щеше да забележи огъня. Вероятно нямаше да е скоро — откъм задната страна на къщата нямаше съседи, но това устройваше Ванс. Нищо по-малко от пълно унищожение не би го задоволило.

Той се упъти с бодри крачки към колата, подкара я и излезе полека от алеята, която водеше към къщата на Тони Хил.

След като за втори път в рамките на половин час едва не пропусна отклонение, Карол си призна с известно закъснение, че вероятно не бе редно да шофира. Но нямаше друг избор. Тази новина бе длъжна да занесе именно тя. Не биваше да остави родителите си да научават за станалото от непознат човек. Отговорността беше нейна във всеки смисъл на думата и тя бе длъжна да я поеме. Отби се от магистралата в следващата зона за отдих и си поръча горещ шоколад и мъфин с боровинки, с надеждата, че вдигнеше ли нивото на кръвната си захар, щеше да успее да се пребори със състоянието на шок, от което все още не се беше изтръгнала.

Разбъркваше неспирно напитката, неспособна да си припомни дали някога през живота си се е чувствала толкова зле. След изнасилването, когато беше убедена, че никога вече не би могла да работи в полицията, мислеше, че не е възможно да се чувства по-ужасно. Но това сега беше много по-лошо. Навремето тя взе решение да заличи щетите, които й бяха нанесени. Този път можеше да си бъде решителна, колкото си иска — но това нямаше да й помогне да върне брат си и приятелката му сред живите.