Вэл Макдермид - Разплата

Обратното не му мина и през ум, че всеки от двамата уважава толкова дълбоко личния живот на другия, че няма нужда от ключалки, които да налагат правилото за неговата недосегаемост.

Ванс затича бързо надолу по стълбите към жилището на Карол и едва не се препъна в старичкия черен котарак, който продължаваше да става, за да поздрави новодошлите в неговия свят.

— Да му се не види! — изруга Ванс и залитна, изпаднал в ужас, че може да изпусне товара си. Но успя да се закрепи и изправи рамене.

Постави сака на пода и се зае да обикаля жилището. Намери онова, което търсеше, в мъничкия килер до входа. На пода имаше купичка със суха храна за котки и друга с вода. До тях имаше пластмасова кофа, наполовина пълна с храна за котки. Ванс се изкиска доволно. Колко прекрасно беше, когато нещата се развиваха по план!

Донесе сака в килера, дръпна ципа и затвори вратата зад себе си, за да не влиза котката. Първо изсипа котешката храна от кофата в една найлонова торбичка. После извади яка метална пружина, навита и стегната със здрава пластмасова щипка. Постави я на дъното на кофата и свърза щипката с чувствителен механизъм, прикрепен към ръба й. Извади дебели ръкавици за работа с киселина и ги нахлузи върху другите. После, с безкрайно внимание, той отвори пластмасовия контейнер в сака и измъкна от него един стъклен съд. Прозрачна, гъста течност се плискаше леко в стените на съда, докато Ванс го поставяше много внимателно върху пружината. Свали капака на съда, в който се намираше сярната киселина. Накрая прикрепи фотоклетка към механизма в кофата и затвори капака.

Следващия път, когато Карол Джордан отвореше кофата с котешката храна, пълният с киселина съд щеше да бъде катапултиран от пружината право в лицето й. Надали щеше да я убие. Но киселината щеше да разяде кожата й, да унищожи лицето й, да я остави обезобразена, цялата в белези. Беше почти сигурно, че ще ослепее, а щеше да изпитва и ужасни болки. Ванс изпита приятна възбуда дори само при мисълта за това. Тя щеше да страда. Божичко, колко щеше да страда!

Но Тони Хил щеше да страда още повече, съзнавайки, че този път не е успял да спре Джако Ванс. Точно на това се казваше „да улучиш с един куршум два заека“.

Кевин беше отегчен. Ако питаха него, в близост до летището имаше прекалено много мотели. А Стейси се беше постарала да издири адресите на всички тях без изключение. Диапазонът беше голям — и на цените, и на предлаганите от тях удобства. Да не говорим пък за степените на нежелание на персонала да отговаря на въпросите на някакво досадно ченге в натоварен период на деня. Задачата беше гадна, а той бе вбесен допълнително от съзнанието, че за пореден път са му възложили скучна работа. Беше допуснал една професионална грешка, заради която загуби чина си на инспектор, но това беше преди години. Струваше му се, че никога няма да му бъде простено. Може би пък напускането на отдела за разследване на особено тежки престъпления щеше най-сетне да му отвори пътя към желаното повишение.

Беше разделил мотелите най-общо на три групи. Най-много го интересуваха евтините вериги, но, колкото и да беше странно, тъкмо при тях бдителността на рецепционистите беше най-често съмнителна. Бяха така навикнали да си затварят очите, когато студенти и футболни запалянковци, опитвайки се да спестят пари, се натъпкваха по осем души в стая, че цяла трупа еротични танцьорки можеха да влязат и да стигнат до асансьорите, танцувайки канкан, без изобщо някой да им обърне внимание. За убиеца би било относително лесно да въведе тук Сузи Блак, без да бъде забелязан — само че изнасянето й вероятно би създало повече проблеми.

Съществуваше някаква възможност там, където един от асансьорите водеше директно към паркинг в подземието. Кевин си каза, че предположението е неубедително — такъв вариант криеше прекалено много опасности, за да си представиш, че убиецът, който така старателно изпипваше детайлите на операциите си, би избрал него. Но все пак си каза, че може да провери и тази възможност, ако не успееше да напредне по другите линии.

В другия край на списъка му бяха мотелите, които само се наричаха така, а приличаха по-скоро на семейни пансиони. Кевин дори не си даде труда да се отбие в някой от тях. Сузи Блак не би прекосила прага на нито един от тези пансиони жива, камо ли пък да бъде изнесена мъртва, без някой да забележи.

Оставаше една бройка по средата — частни мотели, чиито собственици най-често се бореха да се закрепят в условията на рецесия и затова бяха склонни да си затварят очите пред онова, което се случваше в стаите им. Все пак Кевин предполагаше, че не биха стигнали дотам, да се направят, че не забелязват как някакъв мъж извлича труп, от който капе вода, през фоайето към паркинга.