Вэл Макдермид - Разплата

— Ами не помня коя нощ беше, нали разбираш. Но когато дойдох на смяна привечер. Карл ме попита дали знам нещо странно да се е случвало в номер пет. Защото камериерката казала, че всички кърпи били вир-вода. Подгизнали, разбираш ли. И мокетът в стаята, точно пред банята, бил подгизнал. Такова нещо ли те интересуваше?

— Да — каза Кевин и погледна отново монитора. Стая номер 5 беше наета същата нощ срещу пари в брой от някой си Лари Гайтлинг. Името не му говореше нищо. Но това поне беше някакво начало.

— Трябва да поговоря с камериерката.

— Тя идва в шест утре сутринта.

— А ако я потърся тази вечер?

Трехърн се изкиска — мек, дразнещ звук.

— Нямам представа къде живее. Не знам дори фамилното й име. Всички я наричаме Букет.

Недоразбрал, Кевин се намръщи раздразнено.

— Какво? Наричате я „кофата“ 19 19 Недоразумението възниква поради сходното звучене на английската дума за кофа, bucket. — Б.пр. , само защото е чистачка?

— Букет, не „бъкет“. Такова й е името. Тя е туркиня — Трехърн явно беше много доволен, че успя да натрие носа на Кевин поне по тази точка. — Нямам номер на неин мобилен телефон. Единственият начин да разговаряте с нея е да дойдете тук, когато е на работа. От шест до дванайсет — това е работното й време. А може да я намерите и в големия магазин за килими по-надолу по шосето. Тя чисти понякога там — вечер, от осем до десет.

Това не беше напълно удовлетворително, но Кевин не можеше да направи нищо повече.

— Добре — каза той. — Ще дойда пак. И те съветвам да се постараеш да я намеря тук, Роби. В противен случай и ти, и шефът ти ще имате много неприятности.

По пътя от Лийдс до Устър Ванс се отби в шест зони за отдих. Всеки път, когато спираше, купуваше по една петлитрова пластмасова туба и я пълнеше с бензин. Последния път, когато спря, влезе в голямата сграда, където бяха магазините, и си купи цигари и запалка. В покрайнините на Устър той се измъкна от натовареното вечерно движение и нае стая в някакъв безличен мотел. Зад себе си имаше дълъг ден и се чувстваше уморен. Уморените хора са по-склонни да допускат грешки, а Ванс никога не би допуснал това да се случи с него.

Рецепционистката почти не го погледна — дотолкова бе погълната от разговора си с друга жена от персонала.

— Закуска от шест и половина до десет — пропя тя по навик, подавайки му малкия пластмасов правоъгълник. Осветлението се включва с картата, поставяте я в контактния ключ до вратата.

Още една новост, каза си Ванс.

Когато влезе в стаята, той спусна завесите, изрита обувките си и съблече връхните си дрехи, оставайки по бельо. Пъхна се между чаршафите и включи телевизора на един от новинарските канали. Двойното убийство се бе добрало до второ място в новините, след сведенията за поредните размирици в арабския свят. Разбира се, засега не споменаваха имената на жертвите. Някакво ченге с ужасен йоркшърски акцент говореше нещо за трагедия и за различните посоки, в които се ориентира разследване то. От което Ванс заключи, че засега не разполагаха с абсолютно нищо, уличаващо него. Разбира се, щяха да се появят резултатите от съдебномедицинската експертиза. Той не си беше дал труд да прикрива следите си. Нямаше нищо против да разберат кой е отговорен за стореното. Важното беше да има достатъчно преднина, за да успее да извърши всичко, което бе запланувал, преди да напусне страната.

Новините за него самия бяха прочетени към края на предаването. Казаха, че очевидно е все още на свобода след дръзкото си бягство от затвора. Полицаят, когото бяха изправили пред камерата, бе видимо вбесен, че е на това място. Беше едър мъж с бръсната глава и кожа с цвета на силен чай. Раменете му опъваха до пръсване сакото на костюма му. Изглеждаше като човек, по-способен да се справя със сбивания в кръчми, отколкото да решава случаи, изискващи проницателност и интелект. Ако това бе единственият противник, с когото трябваше да се съобразява, Ванс не виждаше причини да се безпокои, че ще го заловят отново.

Нагласи алармата на будилника, после се отпусна да подремне, за да бъде готов за следващия акт на отмъщението. Когато се събуди, навън беше тъмно — нощта беше мръсносива, ниски облаци покриваха небето, дъждът се стичаше на мазни струи по прозореца. Ванс извади лаптопа и отвори страницата, от която можеше да следи онова, което предаваха камерите за наблюдение. Във внушителната едуардианска вила все още не се забелязваха никакви признаци на живот. Това отговаряше на очакванията му. Копелето, което живееше в нея, разполагаше в момента с предостатъчно неща, които да ангажират вниманието му. Все пак, за предпочитане беше да не се забравят изискванията на предпазливостта.