Вэл Макдермид - Разплата

Докато си проправяха с труд път през многото хора, Тони се опита да заговори Карол.

— Сигурна ли си, че ще понесеш гледката? — попита той.

— Не искам да говоря за това — каза тя и му обърна гръб, докато нахлузваше калцуните.

— Наистина, и аз не мисля, че идеята е добра. Ти самата не би оставила близките на жертвата да видят тялото на обичания от тях човек в състоянието, в което е било открито на местопрестъплението.

— Аз съм ченге. Свикнала съм — тя отпусна рязко ластика около крака си и се изправи, напъхвайки ръце в ръкавите на гащеризона.

— Не си привикнала да виждаш в такова състояние хора, които обичаш. Позволи ми поне да вляза преди теб.

— Какво искаш да кажеш, че ти не държиш толкова на тях и ще ти е все едно?

— Не, разбира се, че не искам да кажа нищо подобно. Това ще ти докара кошмари, Карол.

Тя спря и го изгледа спокойно.

— А представяш ли си какви кошмари ще ме преследват, ако не видя лично какво е станало? Тъкмо защото знам как може да изглежда едно местопрестъпление държа да го видя с очите си. В противен случай въображението ми ще попълва белите петна. Как мислиш, спокойно ли ще спя в такъв случай?

Тони нямаше какво да й отговори. Тя се приготви преди него и не остана да го изчака, а се упъти право към издигнатите метални пана, водещи като мост към местопрестъплението. Тони се опита да побърза, за да я настигне, но успя само да падне, спъвайки се в гащеризона. Когато влезе през входната врата, Карол вече бе изчезнала от поглед.

На пръв поглед обширното вътрешно пространство на къщата изглеждаше обезпокоително нормално. Сакото на Луси беше окачено на перилата на стълбата, събутите й небрежно обувки се търкаляха наблизо. На пода край масата имаше една смачкана тениска, една пола лежеше в основата на стълбите така, както е била смъкната, очертавайки кръг. Като изключим тежката миризма на кръв, оставяща метален вкус в устата, тук долу нямаше никакви следи от насилие.

Тогава Тони вдигна глава нагоре и ахна. Таванът над полуетажа беше оплискан в алено, целият на петна и стекли се струи. Изглеждаше така, сякаш някой беше плиснал по него кофа с червена боя.

— Прерязал е сънните артерии — промърмори той тихо. После тръгна нагоре по стълбата, като внимаваше да стъпва само по защитното покритие.

Гледката, която се разкри пред него, когато стигна горе, беше гротескна. Майкъл лежеше по гръб на леглото, влажно и кървавочервено. Луси лежеше по корем до него, разпиляната й като мрежа коса беше тъмночервена от съсирилата се по нея кръв. Върху долната част на гърба й имаше засъхнала бяла следа от сперма. Петна от кръв имаше по стените, по пода и по тавана. Карол стоеше край леглото. Нагоре по шията й към лицето постепенно плъзваше червенина. Тони имаше чувството, че ще се разплаче — не за Майкъл и Луси, а заради Карол.

— Липсва една снимка — каза Карол сухо на лаборанта, който вършеше нещо в единия край на помещението. — Беше тук, на стената. Виждате очертанията в кръвта. Беше семейна снимка — Майкъл, Луси и аз. И майка ми и баща ми. Направена е преди две години, на сватбата на братовчедка ми. Майкъл каза, че това била най-хубавата снимка на всички нас, която бил виждал. Направи копия за мен и за родителите ни, и окачи своята снимка тук, където сутрин я осветяваше слънцето.

Тя се обърна и погледна Тони право в лицето. Беше надянала маската си и той не виждаше нищо друго освен сиво–сините й очи, в които проблясваха непролети сълзи.

— Сега снимката на близките ми е у този мръсник Ванс. Лиши ме от брат, а снимката е взел, за да я гледа и да злорадства. Или затова, или за да му бъде по-лесно, когато се насочи към родителите ми.

Тя постепенно повишаваше тон, шокът, който я владееше от мига, когато Блейк съобщи за станалото, отстъпваше място на ярост.

— Ти си виновен! — нахвърли се тя върху Тони. — Ти беше този, който изобщо ме въвлече в тази история. Това си беше твоя битка, твоя и на твоите начинаещи профайлъри. Но ти ме въвлече в нея — ти ме постави на предна линия, когато трябваше да бъде разобличен Джако Ванс.

Тази атака стъписа Тони. Карол не му се беше нахвърляла така никога, през всички тези години, откакто се познаваха. Беше се случвало да спорят и да се посдърпат, но никога не се бе стигало до подобно избухване. Винаги бяха съумявали да се въздържат, преди да преминат границата. Тони предполагаше, че го правят, защото всеки съзнава силата си да засегне дълбоко другия. Но сега всички бариери бяха пометени от онова, което Ванс бе сторил тук.