Вэл Макдермид - Разплата

Видя шока, изписал се по лицето й, но нямаше време да се занимава с нея. Сега на първо място беше Карол.

Всяка утвърдена двойка си има своя система от навици по отношение на шофирането. Случва се единият винаги да шофира, а другият само да се вози, или пък шофирането се разпределя между двамата съгласно предварителни уговорки; а може да шофира само единият освен в случаите, когато е пил. Онзи, който се вози, помага като навигатор, или си мълчи; критикува шофирането на другия открито, или индиректно, като си поема рязко дъх всеки път, когато възникне и най-незначителното рисково положение; или пък спи. Какъвто и да е възприетият модел, необходима е много дълбока криза, за да го наруши.

Това, че Карол предаде с безразличие ключовете на колата си и позволи на Тони да шофира, доказваше колко дълбоко е покрусена. Докато тя самата шофираше уверено, спокойно и доста бързо, той беше плах и неуверен шофьор, и никога не бе в състояние да поддържа равномерна скорост. Шофирането така и не успя да се превърне във втора природа за него. Все още се налагаше да обмисля маневрите, и като се има предвид колко лесно мислите за пациенти и убийци отклоняваха вниманието му, Карол винаги се оплакваше, че излага живота си на риск, когато се съгласява той да шофира. Но днес собственият й живот не беше на първо място сред нещата, които я вълнуваха.

Той настрои навигацията и потегли, включвайки се в обичайното за късен следобед движение. Въпреки че благодарение на рецесията някои задръствания по основните пътни артерии в града в натоварените часове вече не бяха толкова тежки, те все пак се движеха бавно. При нормални обстоятелства Карол щеше да ругае и да открие някакъв маршрут през страничните улички, който можеше и да не спестява време, но поне би им дал възможност да се движат, вместо да стоят на едно място. През този следобед тя просто се взираше безизразно през прозореца. Беше се затворила — като животно, потъващо в зимен сън през най-тежките месеци от зимата, трупащо сила за времето, когато тя ще бъде необходима.

Веднъж вече той я беше виждал в такова състояние. Беше жестоко изнасилена, пребита, унизена, повалена, но не и окончателно победена. Беше се съхранила именно с такова бягство навътре в себе си. Беше се изолирала в продължение на месеци, отказвайки си всяка утеха освен онази, която се криеше в бутилката, оставяйки близки и приятели от другата страна на крепостната стена. Дори Тони, с всичките си професионални умения, едва успяваше да поддържа контакт с нея. И точно когато той се опасяваше, че тя ще му се изплъзне окончателно, работата й я спаси. Работата даде смисъл на живота й — смисъл, който Тони не бе съумял да й осигури. Това бе още един от многото му провали — така си мислеше той, без нито веднъж да се запита дали и тя е на същото мнение.

Току-що бяха напуснали очертанията на Брадфийлд, когато нейният телефон иззвъня. Карол отказа повикването, дори без да погледне екрана.

— Не мога да разговарям с никого — каза тя.

— Дори и с мен? — Той отклони очи от пътя, за да види изражението й.

Не можа да разбере значението на погледа, който тя му хвърли. В него нямаше и следа от привързаност, за сметка на това обаче имаше много лед. Тя не отговори, само се сгуши още повече на седалката си. Тони се съсредоточи върху шофирането. Опитваше се да се постави на нейно място, но не успяваше. Нямаше нито брат, нито сестра. Можеше само да се опитва да си представи какво би било да разполагаш с такъв резерв от споделени спомени от самото сърце на детството си. Нещо такова сигурно даваше на човек защита срещу света. Но можеше да бъде и първата крачка от един житейски път, изпълнен с изкривени отношения и деформирани личности. Само че всичко, което Карол бе споделяла за брат си, подсказваше, че те отговарят на първото описание.

Когато Тони работеше за първи път с Карол, преди толкова много години, когато профилирането едва прохождаше, а тя беше един от първите му застъпници, те двамата с Майкъл деляха един апартамент на последния етаж на превърнат в жилищна сграда някогашен склад в центъра на града. Такива апартаменти бяха много модерни през деветдесетте години. Тони си спомняше как Майкъл им беше помагал по въпросите за софтуера. Спомняше си също онзи тревожен период, когато се питаше дали самият Майкъл не е убиецът. За щастие се оказа, че в това отношение се е заблуждавал напълно. А после, когато опозна Майкъл по-добре, дори изпитваше смущение, че е могъл някога да храни такива подозрения. После обаче си напомняше колко убийци са заблуждавали успешно най-близките си хора, и пропъждаше притесненията от своята подозрителност.